ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

И тъй като в крайна сметка бях отговорен за престоя му на Лос Камелос, беше ясно, че ако го заставят да даде обяснения защо не оставя на мира дъщерята на господаря на острова, неприятни въпроси ще бъдат отправени и към мен. Че двамата са мъж и жена, свързани с брак, разбрах едва когато бяхме вече на път за насам, а като стъпихме на твърда земя, изпратих писмо до властите. За мен мистър Рурк бе все още убиец, не разбирате ли? Как бих могъл да се усъмня в думите на надзирателя!

Шана размени многозначителен поглед с Рурк — освен Питни за тайната й женитба бе научила само Мили.

— Мистър Ралстон — каза Питни иронично, — вие сте не човек, а ангел.

— Г-н майор! — извика Ралстон. — Аз съм гражданин на Англия и изисквам цялата защита, която законът ми дължи! — Притиснат натясно, той си играеше с ръкавицата, която още стоеше на дясната му ръка, накрая я свали и нея и запрати и двете с трясък на масата. — Ако някой иска да предяви обвинение към мен, то нека се обърне към съда. Там ще отговарям на всякакви въпроси. Но няма да разреша да си играят така с мен сега. Очаквам офицерът на краля да ме защити, това е мое право.

Междувременно мисис Амелия бе пристъпила към сина си, а сега го побутна с лакът. Рурк я погледна въпросително, а тя отклони погледа му към вече оголената ръка на Ралстон.

— Откъде, мистър Ралстон — попита спокойно Рурк, — е този пръстен, който носите?

Ралстон вдигна ръка и погледна към пръстена, сякаш не вижда нищо странно в него.

— Пръстенът — обясни той снизходително — получих от един длъжник. Защо?

— От много поколения този пръстен бе притежание на моето семейство. Смятам, че ми бе откраднат.

— Откраднат! Глупости. Дадох на заем пари и тъй като мъжът не можа да ми ги върне, даде ми този пръстен.

Рурк се обърна наполовина към майора, наполовина към останалите.

— Майка ми ми даде този пръстен, за да мога да го дам като годежен пръстен на момичето, което избера за своя съпруга. Носех пръстена на една верижка на шията и той си беше там, когато се качих в стаята на онова момиче. Бе в нощта на убийството. Който и да е взел пръстена, той трябва да е бил в онази нощ в онази стая.

На Ралстон му увисна челюстта, като схвана какво означаваше това.

— Не! Не съм бил аз! Не съм я убил аз! — Той плувна в пот. — Не можете да ми припишете и това престъпление. Ето ви, вземете си проклетия пръстен! — Той го свали от пръста и го захвърли в салона, погледът му се вкопчи в Рурк. — Но как смеете да ме обвинявате! Никога не съм ви причинил нищо лошо! Платих дори, за да ви спася от бесилката! Това за вас вече нищо ли не означава?

На това място отново се намеси Орлан Трейхърн.