ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Сутринта, която беше започнала с огнена страст, се бе оказала дълга — а освен това се бе прибавил и страхът, че войниците ще отведат обичния й Рурк. Шана се чувстваше напълно изтощена. Тя прошепна на Рурк няколко думи и предостави на него да я извини. Той я съпроводи до стаята й и спусна завесите на прозорците. Тя с мъка потисна една прозявка и се отпусна на леглото. Рурк я погледна със съчувствие.

— Наистина вратата не може да се заключва — усмихна се тя напрегнато. — Но осъзнавате ли какво значи, че вече няма нужда да се крием.

— А тъй като и аз сега открито мога да се върна в стаята си, предявявам претенции към всичко, което се намира в нея — обясни той, насочвайки се към скрина, от който си извади нова риза, но погледът му ясно й показа, че мислеше и за друг вид претенции.

— Но не и докато вратата е отворена. Охладете страстта си, сър, докато я оправите.

— Ще се погрижа за това, мадам, и ще се учудите колко бързо се оправя една разбита врата.

Шана го гледаше как съблича коженото си яке и си облича през главата новата риза.

— Нещо не ми даде мира, Рурк — каза тя. — Кой иска да ви убие?

— Подозирам някого — каза той изпод ризата си. — И ще го разкрия.

Той си пъхна ризата в панталоните и седна на леглото, наведе се над нея, потърси с уста устните й и се наслади на горещата й целувка.

— Обичам ви — пошепна Шана и обви с ръце врата му.

Ръцете на Рурк се плъзнаха по тялото й, дарявайки я с обич, надолу и все по-надолу, докато внезапно не прекъснаха разходката си над дясното коляно на Шана.

— Да не ви е пораснала на коляното мъртва кост? — попита я той озадачено.

Шана се изкикоти, повдигна си полите и ризата нависоко и му показа какво носи в чорапа: малката кама в красивата сребърна ножница.

— От тази сутрин — каза Шана сериозно — смятам, че трябва да ви пазя.

Рурк, естествено, бе по-впечатлен от вида на копринените бедра и погали голата кожа. Целувките му ставаха все по-смели и кръвта му кипна, изпълнена със страст.

— Вратата — прошепна бездиханна Шана. — Ако ни види някой!

— Изглежда, това вечно ще ни притеснява, че не можем да останем необезпокоявани — простена дрезгаво Рурк и целуна леко Шана по корема, преди да й смъкне с неохота полите надолу. — Значи тръгвам сега, за да видя как мога да накарам проклетата врата пак да се заключва. Само да не ми избягате отново.

Тя се вслушваше в стъпките му, как минаха по коридора и после по стълбите. Усмихна се и се сгуши във възглавниците. Рурк не си бе направил ни най-малък труд да приглуши стъпките си — а и това вече не бе нужно.

За няколко мига тя се отдаде на блаженството да не трябва никога вече да прикрива любовта си, после клепачите й натежаха и тя спокойно заспа.

Сетивата на Шана се ориентираха малко по малко в действителността.

Читать дальше

Лек, мигновен шум я стресна в дрямката.