ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Това е чудовищно! Да позорите така човек от моето съсловие! — вилнееше той зад решетките. — Не знаете ли, че само Великият трибунал на Негово величество в Лондон има правомощията да съди рицар на кралството?

— Може и да е така — отвърна майор Картър, — но решението за това е от компетенцията на съда в Уилямсбърг.

— Не искам да знам за вашата недодялана колониална справедливост — изсъска Гейлърд Билингсхъм. — Баща ми ще се погрижи за това.

— Вероятно и това ще стане — каза майорът. — Лорд Билингсхъм наскоро пристигна в колониите, за да наложи на, както се казва, незадоволителното прилагане на законите тук по-строгия критерий на реда в родината. В момента той съди в Уилямсбърг и както изглежда, вашият случай ще е първият, който ще отсъди с цялата прокламирана от него строгост.

Гейлърд зяпна от ужас и очите му видяха една не много далечна, но твърде неясна картина на бъдещето.

— Знам, наричат го палачът Хари — промълви сър Гейлърд като в кошмар. Той вяло отпусна рамене, от лицето му изчезна всякакво високомерие, за пръв път той изглеждаше такъв, какъвто бе в действителност, жалък подлец.

Едва влязъл в господарската къща, старият мистър Джордж пристъпя към богато украсения с дърворезба скрин, в който имаше шишета с бренди, и си подслади душата с една стабилна глътка. Джеремая и Натаниел плътно го следваха, докато майорът и Питни помагаха на страдащия от болки по цялото тяло Трейхърн да седне в мекото кресло. Орлан се отпусна в креслото, поклати смаяно голямата си глава, втренчи се в оцветените от тревата, шумата и мъха зеленикаво-кафяви бинтове, които се вееха по краката му. Последни влязоха Шана и Рурк, все още плътно прегърнати, с горда радост по лицата, като че денят им бе донесъл само щастие и блаженство.

Викове на радост и смях ехтяха из цялата къща, докато се разиграха стените. И всички говореха един през друг, разказваха от начало до край какво бяха преживели, след това започваха отначало, докато всеки допринесе за изчерпателното описание на случилото се. Имаше ръкостискания, имаше потупване по раменете, вдигаха се наздравици.

Шана застана до баща си и мило го попита:

— Много ли ви боли кракът, татко?

— Не толкова, кракът, детето ми, колкото друга част — започна той, пъшкайки. — Ако не беше въпрос на живот и смърт, никой не би ме качил на кон, но следващия път вече няма да се качвам, даже и земята да се разтваря под мен. Сега не мога нито да седна, нито да стоя прав, трябва да си легна, за да оцелея.

Шана се закиска и не спря, макар че гневът на Трейхърн се усили, когато погледна към нея.

— Ох, татко, и най-лошото е, че всичко стана заради мен!

— Ха! — Махна той с ръка, обърна се на една страна в креслото с надеждата, че така ще може да седи по-удобно, и погледна към Рурк, който застана до Шана.