ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Мен ме боли всичко, а тя се кикоти, като че не е наред. Внимавайте, синко, иначе ще ви изпрати и вас в гроба, след като ви изпие силите.

Рурк се засмя.

— Даже и да бях сигурен в това — за нищо на света нямаше да се спася.

Шана хвана ръката на съпруга си, стисна я влюбено, след това седна на облегалката на креслото при баща си и го прегърна.

— Обкръжена съм от хищници! — засмя се тя. — От двете страни! Отляво дракон, отдясно мечка. Ще мога ли някога да престана да се страхувам от вашите нокти.

— Грижете се само да е винаги бременна, момчето ми — смееше се Трейхърн, а настроението му се подобри. — Иначе няма да имате никога спокойствие. Направете й колкото е възможно по-бързо следващото дете.

— Съвсем на същото мнение съм, сър! — каза Рурк и й се усмихна, погледите им се сляха в съюз, който не се нуждаеше от думи.

Читать дальше

Рурк стоеше до прозореца, гледайки как нощното небе прелива в дневен небосвод. Шана също бе будна. Той се върна при нея, вмъкна се под чаршафа.

— Студен сте — прошепна Шана.

— Стоплете ме — прошепна той и те отново се притиснаха един в друг.

— Ето че измина почти цяла година — измърмори тя.

— И с всеки изгрев — шепнеше той — идваше слънцето, което ни разделяше. Но това време вече отмина. Завинаги.

Настъпи миг на безмълвие. Чуваха как туптят сърцата им.

По пръстите му се плъзна къдрица, която се нави на ръката й.

— Убих ли най-после вашия дракон, любима моя?

— Да сте убили моя дракон? Не искам да чувам повече такива нелепости! — Шана обви ръце около врата му. — Да вървят по дяволите лъскавите рицари в бляскавото им снаряжение! Елате, дракон мой, избълвайте огъня си и ми дарете топлина. За нас започва денят!

Орлан Трейхърн седеше в църквата на Лос Камелос и се вслушваше в гласа на пастора от амвона. Но мислите на Орлан Трейхърн бяха далеч.

Самотен беше островът напоследък. Липсваше нещо. Животът следваше обичайния си ход; по-бавен, когато дойдеше обедната горещина; по-приятен, когато наближаваше реколта или сеч. Във всички мелници се въртяха колелата, цялото население на острова имаше дял в новото богатство, което се изливаше над малкия свят на Лос Камелос. Всичко бе така, както Орлан Трейхърн винаги си го бе мечтал, и все пак сега, когато бе постигнато, нещо не му достигаше.

Мислите на Орлан Трейхърн пътешестваха надалеч, към дъщеря му и зет му. Детето междувременно сигурно вече се бе родило, но сигурно щяха да минат няколко седмици, преди Орлан да получи черно на бяло радостната вест.

Той вдигна поглед към малкото маслено платно, на което бе нарисувана починалата му съпруга Джорджиана и което висеше над купените от него църковни пейки. Колко би се радвала Джорджиана. Тя сигурно щеше да замине при Шана, за да седи до леглото и да й помага в този труден, радостен миг.