Винаги бях харесвал майката на Арни, но никога не й се доверявах напълно, особено след онази случка в детството ми — навярно съм бил на около осем години.
Читать дальше
Двамата с Арни бяхме ходили с велосипедите си към центъра, за да гледаме съботната следобедна прожекция. По обратния път Арни падна от колелото, когато изви рязко, за да избегне някакво куче и здравата си поряза крака. Закарах го до тях на рамката на моя велосипед и Реджина го заведе в кабинета за спешна помощ, където лекарят му направи половин дузина шевове. Бог знае защо, когато всичко свърши и стана ясно, че Арни ще се оправи напълно, Реджина се нахвърли върху мен и грубо ме наруга. Наряза ме като кисела краставица. Накрая целият се разтреперих и замалко не се разплаках — по дяволите, бях едва осемгодишен и досега не бях виждал толкова кръв. Не си спомням дословно всичките й думи, но знам, че се изплаших. Ако не ме лъже паметта, тя започна с обвинението, че не съм го пазил — като че ли бях баткото, а Арни — много по-малък от мен — и завърши, като каза (или поне така се разбра), че по-добре би било аз да съм се пребил.
И ето, че историята се повтаряше — „Денис, не си го пазил добре.“ Вбесих се. Гневът ми се дължеше на недоверието, което изпитвах към Реджина, но само отчасти. Когато си дете (в края на краищата седемнайсетгодишният младеж все още е едно голямо дете), си склонен да вземаш страната на връстниците си. Силен и безпогрешен инстинкт ти подсказва, че ако не събориш някоя и друга ограда, родителите ти — водени от най-добри намерения — с най-голямо удоволствие ще те държат вечно в оградата на детството.
Бях вбесен, но се помъчих да се овладея.
— Не съм му позволявал нищо — отвърнах. — Той я искаше и си я купи. — Можех да им кажа, че е дал само депозит, но нямах никакво намерение да го сторя. Направо бях побеснял. — Всъщност, опитах се да го разубедя.
— Съмнявам се! — сопна се Реджина, все едно каза: „Не ме будалкай, Денис, знам, че и ти си замесен.“ Бузите й горяха, очите й хвърляха мълнии. Опитваше се да ме накара отново да се почувствувам на осем години, и то доста успешно. Но аз не й се оставих.
— Виж, ако беше изслушала всички подробности, щеше да разбереш, че няма защо да се нервираш. Той я купи за двеста и петдесет долара и…
— Двеста и петдесет долара! — намеси се Майкъл. — Каква кола можеш да купиш за двеста и петдесет долара?
Досега беше мълчал от притеснение или пък бе занемял от изненада, за пръв път чул кроткият му син да повишава глас. Но цената на колата го извади от равновесие. Погледна сина си с открито презрение, от което ми призля. Самият аз искам да имам деца и ако това стане, обещавам, че никога няма да ги гледам така.






