ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, че това не е моя работа, че няма за какво да кипвам… но тортата, която бях изял, беше образувала голяма лепкава топка в стомаха ми и чувствах, че вдигам температура. От малък приемах Майкъл и Реджина като свои родители и бях нервен и притеснен от разигралия се семеен скандал.

— Научаваш много за колите, когато поправяш стар автомобил — казах аз. Изведнъж ми се стори, че започвам да говоря като смахнатия Льобей. — Ще е необходима много работа, преди колата да стане годна за преглед. („Ако изобщо“ — стане помислих си. ) Считайте я за… за негово хоби.

— За мен това е чиста лудост — процеди Реджина. Изведнъж ми се прииска да изляза. Предполагам, че ако емоционалното напрежение в стаята не беше толкова голямо, положението щеше да ми е забавно. Започвах да защитавам покупката на Арни, въпреки че поначало смятах цялата история за абсурдна.

— Както кажеш — измърморих. — Но аз нямам нищо общо. Отивам си вкъщи.

— Прекрасно! — иронично изрече Реджина.

— Свършено е — каза Арни безизразно и се изправи. — Ще се чупя оттук.

Реджина ахна, Майкъл примигна, като че ли му бяха зашлевили шамар.

— Какво каза? — успя да изсъска Реджина. — Какво…

— Не разбирам какво толкова ви тревожи — каза им Арни със странен, невъзмутим глас. — Но нямам намерение да седя тук и да ви слушам глупостите. — Погледна майка си и продължи: — Искаше да се запиша в курсовете за колеж. Направих го. Пожела да вляза в шах-клуба, вместо в училищния оркестър — добре, също съм там. Успях да прекарам седемнайсет години без да ви изложа пред приятелите ви от бридж-клуба или да вляза в затвора.

Двамата зяпнаха от удивление, все едно, че стената на кухнята внезапно се бе сдобила с уста и беше проговорила.

Арни ги гледаше със странните си, безизразни очи, в които проблясваше гневно пламъче. Сетне промълви:

— Предупреждавам ви, че няма да се откажа от колата. Това едничко нещо.

Читать дальше

— Арни, застраховката… — започна Майкъл.

— Престани! — извика Реджина. Не желаеше да обсъжда конкретни проблеми, защото това беше първата крачка по пътя към отстъплението; искаше просто да потуши бунта, бързо и безвъзвратно. Има моменти, когато възрастните, въпреки че те отвращават, едва ли го осъзнават. Тогава изживях такъв момент и се почувствувах още по-зле. Когато Реджина изкрещя на съпруга си, изведнъж ми се стори вулгарна и същевременно изплашена; и понеже я обичах, никога не бих искал да я виждам такава.

Исках да тръгна, но бях като хипнотизирай от сцената пред очите ми — първият голям скандал в семейство Кънингам, който бях виждал, а може би изобщо първият. Действително беше страхотен — поне десета степен по скалата на Рихтер.

— Денис, ти тръгвай, а ние ще изясним това до край — мрачно заяви Реджина.

— Добре.