Обърна се към човека на рецепцията:
— Отключи я!
— Не! — отсече чиновникът и скръсти ръце на хилавите си гърди, за да покаже твърдата си решимост да се противопостави на подобен род действия. Навън девойката с бялата рокля отново погледна настрани и заблъска по-силно. Изцапаното й с кръв лице бе изкривено от ужас.
Читать дальше
Клей измъкна касапския нож от колана си. Съвсем го бе забравил за него и сега се изненада колко бързо — и естествено — предметът изплува в съзнанието му.
— Отваряй вратата, кучи сине — изръмжа на плешивия мъж зад бюрото, — ако не искаш да ти прережа гърлото.
— Няма време! — извика Том, вдигна един от столовете с висока облегалка (евтина имитация на стил „Кралица Ана“) и се втурна към вратата, държейки го пред себе си като таран.
Момичето го видя и побърза да отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази. В същия миг човекът, който я преследваше, изникна пред вратата. Приличаше на едър строителен работник, имаше колосално шкембе, издуващо предницата на жълтата му тениска, и мазна прошарена опашчица, която подскачаше нагоре-надолу по гърба му.
Столът се вряза в двойната врата — двата крака отдясно разбиха стъклото с надпис „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а тези отляво — онова с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“. Дясната двойка се заби в тлъстото ляво рамо на великана точно в момента, в който сграбчваше момичето за врата. В следващия миг седалката на стола издумка в дървената плоскост между стъклата и силата на удара запрати назад Том Маккорт.
Строителният работник прекъсна за кратко нечленоразделното си ломотене, надавайки кански рев (също толкова неразбираем), и момичето използва момента, за да се изтръгне от хватката му. Клей забеляза, че по луничавия му ляв бицепс се стича струйка кръв. Тийнейджърката успя да се освободи от гиганта, но краката й се преплетоха и тя се строполи в канавката, плачейки от болка и страх.
В следващата секунда Клей стоеше пред разбитите стъкла на вратата, без да помни как се е озовал там — не помнеше да е прекосявал фоайето, нито пък да се е отдръпвал от пътя на Том и неговата импровизирана стенобойна машина.
— Хей, говедо! — извика и почувства лек повей на кураж при вида на работника, който затвори бръщолевещата си уста и учудено се заозърта. — Да, на теб говоря! — След което, понеже не знаеше какво друго да добави, изтърси: — Чуках майка ти и тя се оказа провиснала дърта пачавра!
Едрият лунатик с жълтата фланелка изрева нещо, което прозвуча досущ като крясъка, нададен от жената с бизнескостюма малко преди гибелта й — звучеше като „Раст!“ и се обърна към сградата, която изведнъж бе придобила глас и зъби и го бе нападнала.






