Те си поговориха с Алис в тясното фоайе (всъщност думата „поговориха“ едва ли беше най-точната, понеже Клей задаваше въпроси, а през повечето време момичето седеше безмълвно, гледаше ожулените си колене и клатеше глава). Двамата с Том бяха преместили трупа на Франклин зад бюрото на рецепцията, без да обръщат внимание на протестите на чиновника, че така трупът ще му бъде под краката. Самият служител (който им се представи като „господин Рикарди“) се пъхна в канцеларията си. Клей го последва, за да се увери, че плешивецът казва истината за телевизията, след което го заряза. Шарън Ридъл навярно би казала, че мистър Голо теме е отишъл да мъти в курника си. Чиновникът обаче не го остави да си тръгне без прощални думи.
— Е, сега вече сме отворени за света — отбеляза горчиво той. — Надявам се поне вие да си мислите, че сте постигнали нещо.
— Господин Рикарди — каза Клей, опитвайки се да бъде колкото се може по-търпелив. — Видях как един самолет се разбива от другата страна на Бостънския парк преди по-малко от час. Съдейки по звука, и други самолети — и то големи — се разбиват на летище „Лоугън“. Може дори да извършват самоубийствени маневри по пистите. Из целия град отекват експлозии. Бих казал, че този следобед целият Бостън е отворен за света.
Сякаш в потвърждение на думите му над тях се чу тежко тупване. Господин Рикарди изобщо не погледна нагоре. Чиновникът махна пренебрежително с ръка към Клей и продължи да седи зад бюрото си, взирайки се в една точка на стената.
Клей и Том преместиха два стола до вратата и ги разположиха така, че високите им облегалки да закриват зейналите рамки. Художникът смяташе, че това няма да им осигури реална защита, ала поне щеше да попречи на умопобърканите да видят какво става във фоайето. Том беше на същото мнение. След като нагласиха столовете, те спуснаха щорите на панорамния прозорец на рецепцията и помещението потъна в сумрак.
Клей се приближи до телефона на бюрото и погледна часовника си. Беше 4:22 следобед. Не можеше да повярва на очите си — струваше му се, че откакто бе видял мъжа, който гризеше ухото на кучето си, бяха изминали часове. Освен това имаше странното чувство, че времето е престанало да съществува. Това обаче не можеше да е вярно — хората едва ли бяха спрели да измерват времето и в Кент Понд Шарън най-вероятно вече се бе прибрала в къщата, която той продължаваше да смята за свой дом. Изпитваше необходимост да поговори с нея. Да се увери, че всичко е наред и да й каже, че е жив и здрав, макар че това всъщност не беше толкова важно. Важното бе Джони да е добре — това го вълнуваше най-силно. Ала имаше и нещо още по-важно. Нещо от жизнено значение.
Клей нямаше мобилен телефон, нито пък Шарън — бе абсолютно сигурен в това.






