ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Той, ами, може да се каже, че ни помогна. — Тримата вече вървяха на изток към Атлантик Авеню сред воя на алармите и танцуващите във въздуха сажди. — Но едва ли ще го видим. Клей просто се опитва да се пошегува.

— Аха — кимна момичето. — Радвам се, че поне някой се опитва.

На паважа пред краката й лежеше малко синьо телефонче с напукано панелче. Тя го изрита в канавката, без да наруши ритъма на стъпките си.

— Браво! — похвали я Клей.

Тийнейджърката вдигна рамене.

— Пет години футбол — рече тя и в същия момент уличните лампи грейнаха — досущ като обещание, че не всичко е загубено.

Хиляди хора стояха на моста на река Мистик и наблюдаваха как всичко между Комънуелт Авеню и Бостънския залив изчезва сред огнените езици. Западният вятър си остана топъл дори и след залеза на слънцето и пламъците ревяха и беснееха, сякаш светът се бе превърнал в огромна пещ, чието пъклено сияние затъмняваше звездите. Пълната луна се показа — приличаше на изцъклено око на циклоп; от време на време пушекът я закриваше, но когато окото успееше да разкъса димната завеса, от него се процеждаше зловещо оранжево сияние. Клей си каза, че в комиксите често я изобразяваха така, ала не го сподели с другите.

Читать дальше

Повечето хора мълчаха. Безмълвно се взираха в града, който току-що бяха напуснали, и наблюдаваха как пламъците постепенно го поглъщат в алените си челюсти. От отсрещния бряг се чуваше вой на аларми и сирени; по едно време някакъв усилен през високоговорители глас извика: „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“, след което друг нареди: „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР.“ Тези взаимно изключващи се заповеди звучаха в продължение на няколко минути, след което „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“ замлъкна. Около пет минути по-късно и „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР“ секна. Останаха само гладният рев на раздухвания от вятъра пожар, пронизителното пищене на алармите и приглушеният пукот на прозорците, пръскащи се под въздействие на убийствената горещина.

Клей се запита колко ли души са приклещени в тази преизподня. Приклещени между огъня и водата.

— Помните ли как се питахте дали един модерен град може да изгори? — прошепна Том Маккорт. На фона на аленото зарево от пожара интелигентното му лице изглеждаше изморено и болнаво. По бузите му имаше петна от сажди. — Спомняте ли си?

— Млъкни, моля те! — прошепна Алис. Тя също бе потресена от гледката и говореше доста тихо. „Все едно сме в обществена библиотека — каза си Клей, сетне се коригира: — Не — в погребално бюро“ — Не можем ли да тръгваме? Защо трябва да гледаме този ужас?

— Права си — въздъхна той. — Колко път има до дома ти, Том?

— От тук са по-малко от три километра — отвърна мъжът с костюма от туид. — За съжаление обаче не всичко е зад нас.