ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Бяха се обърнали на север и Том посочи надясно. Оранжевото зарево можеше да е от улично осветление в облачна нощ, само дето нямаше никакви облаци и лампите не светеха. Нито бълваха гъсти кълба дим.

Алис изстена и веднага закри с длан устата си, сякаш се боеше, че някой от множеството безмълвни наблюдатели на ставащото ще я скастри, задето нарушава тишината.

— Не се тревожи — успокои я Том. — Съдейки по посоката на вятъра, Молдън не е застрашен от пожара.

„Не казвай нищо повече — помисли си Клей. — Спри дотук.“

Ала мъжът с италианските мустачки добави.

— Засега.

На долното ниво на моста имаше десетки изоставени автомобили и противопожарна кола с надпис „ИЗТОЧЕН БОСТЪН“, ожулена от страничния сблъсък с циментовоз (и двете превозни средства бяха зарязани от шофьорите си), ала най-много бяха пешеходците. „Само дето вече май трябва да ги наричаме бежанци — помисли си Клей, след което си даде сметка, че в случая местоимението «ги» не беше много на място. — Трябва да ни наричат бежанци“ — поправи се той.

Повечето хора си стояха безмълвно и гледаха как градът е поглъщан на порции от гладните пламъци. Тези, които вървяха, се движеха бавно и непрекъснато изплашено се озъртаха. Сетне, когато наближиха края на моста (Клей виждаше „Олд Айрънсайдс“

13

13 Ветроходна фрегата с 44 оръдия, излязла победител в множество морски сражения във войната от 1812 година; един от първите три кораба, построени от САЩ. — Б. пр.

— или поне си мислеше, че това е „Олд Айрънсайдс“, закотвен в залива и засега в безопасност от пожара), забеляза нещо странно.

Доста бежанци подозрително наблюдаваха Алис, сякаш двамата с Том бяха отвлекли момичето, за да го изнасилят. После обаче си напомни, че всички навярно бяха в шок — случилото се бе преобърнало из основи живота им, помитайки нормалното им съществуване със сила, пред която дори ураганът „Катрина“ бледнееше (онези нещастници поне бяха имали някакво предизвестие). Повечето бяха прекалено потресени от станалото, за да погледнат трезво на ситуацията. По някое време, когато луната се издигна още по-високо в нощното небе, Клей внезапно осъзна, че Алис е единствената тийнейджърка наоколо. Дори Клей беше млад в сравнение с повечето бежанци. Почти всички, които зяпаха безмълвно огнището, известно някога като Бостън, или пък бавно се тътреха към Молдън и Данвърс, бяха над четирийсет, а повечето изглеждаха на пенсионна възраст. Виждаха се само няколко души с малки деца и бебешки колички.

След известно време той забеляза и нещо друго. По пътя се валяха купища мобилни телефони.