ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

За него любовта беше чужда. В неговите очи всички жени бяха еднакви и служеха на една и съща цел.

— Робърт Рейвдаун пак изпрати един от хората си с предложение за женитба — проговори той в настъпилата тишина. — Имам чувството, че се страхува от смъртта и желае по-скоро да види първия си внук. Дъщеря му трябва да го дари с наследник, иначе смъртта му ще бъде ужасна.

— Да не е болен? — попита с усмивка Рейн.

— Не съм чул такова нещо — отвърна Майлс. — Той просто е полудял от мъка по любимите си синове. Останала му е само тази дъщеря. Аз… казаха ми, че редовно бие жена си, защото не му е родила синове.

Рейн смръщи чело. Той не донасяше мъжете, които се отнасяха жестоко с жените си.

Читать дальше

— Няма ли най-после да му отговориш? — попита настойчиво Майлс, когато Гевин продължи да мълчи.

— Защо не я вземе някой от вас? — попита след малко той и гласът му прозвуча раздразнено. — Повикайте Стивън от Шотландия. А какво ще кажеш за себе си, Рейн? И ти имаш нужда от жена.

— Рейвдаун иска дъщеря му да се омъжи за първородния Аскот — отговори с широка усмивка Рейн. — Иначе с удоволствие щях да свърша тази работа вместо теб.

— Я престанете да се пазарите! — намеси се ядно Майлс. — Ти си на двадесет и седем години, Гевин. Ти си този, който има нужда от жена. Джудит Рейвдаун е богата и ще ти донесе титла. Ще станеш граф. Тя ще помогне на семейството ни да си възвърне поне част от стария блясък.

Лилиан беше загубена за него. Колкото по-бързо свършеше тази работа, толкова по-добре. Трябваше да забрави любовта. Той погледна брат си и изпъна рамене.

— Е, добре, ще се оженя.

Рейн и Майлс въздъхнаха облекчено.

— Накарах пратеника да почака — отговори тихо Майлс. — Надявах се да чуя този отговор.

Той излезе от стаята и Рейн веднага почна да дразни бъдещия жених:

— Чух, че била съвсем мъничка, ей толкова! — Той вдигна ръката си малко над колана. — А зъбите й били конски…

Вятърът проникваше безпрепятствено през широките процепи в стената на старата кула. Намаслена хартия закриваше отворите на прозорчетата, но не задържаше студа.

Лилиан се беше завила презглава с пухеника и й беше топло, макар че беше съвсем гола.

— Господарке! — прошепна Ела и се наведе над постелята й. — Той пристигна.

Лилиан се обърна и примигна сънено.

— Как смееш да ме будиш? — изфуча тя. — За кого говориш?

— Човекът на Рейвдаун. Той…

— Рейвдаун? — Лилиан се изправи като свещ в леглото си. Вече беше съвсем будна. — Дай ми роклята и го доведи тук.

— Тук? — погледна я ужасено Ела. — Не бива да правите това, господарке. Могат да ви чуят.

— Права си — прошепна с отсъстващ вид Лилиан. — Твърде рисковано е. Помогни ми да се облека. Ще се срещна с него под бряста в кухненския двор.