ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Само ти! — После вдигна Джудит на ръце и се обърна към Алън: — Погрижете се за тази твар. Не искам да се самоубие. По-добре да поживее обезобразена, за да бъде наказана за делата си.

Алън погледна отвратено гърчещата се фигура, после стисна здраво зъби и отиде при нея. Гевин понесе Джудит по стълбите.

— Всичко е наред, любов моя — шепнеше в ухото й той. — Ти си на сигурно място. Онази жена няма да ти стори зло.

— Какво ще стане сега с нея? — попита с треперещ глас Джудит.

— Не знам. Бих могъл да я изправя пред съда, но тя е достатъчно наказана. Никой няма да иска да я погледне. Мъжете вече няма да се влачат в краката й. Красотата й е погубена завинаги.

Джудит го погледна изпитателно.

— Гледаш ме, сякаш ме виждаш за първи път — усмихна се той.

— Може би наистина те виждам за първи път. Най-после се освободи от нея.

— Но аз ти казах, че вече не я обичам!

— Да, и въпреки това част от теб й принадлежеше. Усещах го. Едва днес съм сигурна, че тя най-после е загубила властта си над теб. Ти си само мой. Завинаги.

— И това ти харесва, нали? — попита Гевин с тръпнещ от копнеж глас.

Щастлива усмивка играеше по устните на Джудит.

— Разбира се, че ми харесва, любов моя — прошепна с нежност тя.

© 1981 Джуд Деверо

© 1998 Ваня Пенева, превод от английски

Читать дальше

Jude Deveraux

The Velvet Promise, 1981

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009

Редакция: maskara, 2009

Издание:

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-028-6