ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя се опита да потисне гнева си и отново се вживя в ролята на измамената.

— Сигурна съм, че е много красива. Ще се ожениш за нея и ще ме забравиш.

Гевин не знаеше защо я грабна в прегръдката си и я целуна. Той се бе надявал, че тази вечер тя ще го увери във вечната си любов и ще откаже да се омъжи за Едмънд Чатауърт.

— Никога не съм я виждал и още не съм сигурен дали ще приема — отговори тихо той.

Лилиан стисна сърдито устни и го остави да я отведе при коня й.

— Аз те обичам; Гевин — прошепна с пресекващ глас тя. — Каквото и да се случи, аз никога няма да престана да те обичам и да копнея за теб.

Мъжът я вдигна на седлото.

— Трябва да се прибереш, преди някой да забележи, че си излязла от къщи. А и ще бъде много лошо, ако някой прошепне в ухото на почтения Чатауърт какво правиш нощем.

— Ти си подъл и жесток, Гевин! — изсъска ядно Лилиан и за момент напълно забрави ролята си. — Сигурно няма да се трогнеш, когато ме накажат, защото съм послушала сърцето си.

Той не каза нищо. Лилиан се наведе и го целуна, но забеляза, че мислите му са другаде. Лицето му беше толкова мрачно, че изведнъж я обзе страх.

Тя смушка коня си и потегли в бърз галоп.

Беше много късно, когато Гевин видя пред себе си очертанията на Аскот Касъл. Макар че алчният, жаден за повече пласт и могъщество крал им бе отнел почти всички земи, той не посмя да ги лиши от родовия замък.

Семейство Аскот живееше тук вече повече от четири столетия. Много поколения бяха строили и достроявали замъка и го бяха укрепвали срещу неприятелски нападения. Стените му бяха повече от четири метра дебели и каменната грамада изглеждаше силна и непобедима.

Във външния двор бяха къщичките на крепостните и войниците. Тази част на крепостта беше и най-добрият защитен вал, който пазеше вътрешния двор. В него живееха четиримата братя Аскот с личните си прислужници.

Читать дальше

Освен че беше обкръжен с две крепостни стени, замъкът се издигаше върху билото на планината, под което минаваше широка река. Склонът беше абсолютно гол. Всички дървета бяха изсечени, за да не могат неприятелите да се промъкват незабелязано. Стражите по стените виждаха пристигащите отдалече.

Семейство Аскот беше построило този замък, за да се защитава в продължение на столетия от алчните крале и другите неприятели.

Гевин огледа стените и в очите му блесна гордост. Той подкара коня си към реката, слезе и преведе животното през плитката вода. Освен огромната порта, това беше единственият достъп до замъка. Портата беше затворена с падаща решетка, която се спускаше с помощта на дълги въжета.

Тъй като не искаше да вика стражите посред нощ и да им заповяда да намерят още петима души, за да издърпат тежката решетка, Гевин продължи пътя си покрай високата стена към задния вход.

По стената цяла нощ патрулираха стражи.