ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Лилиан винаги му даваше бутилките, които другите криеха от него. Тя беше послушна дъщеря и той й се отблагодаряваше, като й даваше пари за рокли.

Лилиан носеше копринени одежди, докато сестрите й се задоволяваха с грубите вълнени и ленени платове, които тъчаха сами. Той правеше всичко за Лилиан. Нали беше заявил на онзи глупак Аскот, че никога няма да му я даде за жена? Тя беше създадена за по-добър живот. Много скоро щеше да се омъжи за граф.

Той посегна към каната и отпи голяма глътка.

— Татенце, исках да те помоля за една услуга — продължи да се умилква Лилиан.

Валенс отпи още една глътка. Желанията на дъщеря му често бяха трудно изпълними. По-добре беше да избере друга тема.

— Чу ли, че снощи някакъв мъж паднал от стената? Никой не го познава. Слугите не знаят как е влязъл.

Лицето на Лилиан се промени. Слава Богу! Шпионинът вече нямаше да разказва на чуждите хора за нея и за Гевин. Никой нямаше да узнае, че е разпитвала за Джудит Рейвдаун. Тя погледна равнодушно баща си и вдигна рамене.

— Искам да отида на сватбата. Нали се сещаш, онази Рейвдаун ще се омъжи за Гевин Аскот…

— Искаш да те поканят на сватбата? — попита смаяно Никълъс. — Но тя е дъщеря на граф! Как бих могъл да получа покана?

Лилиан отпрати слугата, който беше дошъл с нова кана бира, и се приведе с усмивка към баща си.

— Измислих един план…

Пламъците се виеха по камъните и жадните им огнени езици поглъщаха дървената облицовка на малкото дюкянче. Въздухът беше изпълнен с пушек и дим, а мъжете и жените, които бяха образували дълги редици и си подаваха ведрата с вода, бяха целите в сажди.

Читать дальше

Гол до кръста, Гевин стоеше на една стълба и размахваше мощно брадвата. Трябваше да насече на парченца навеса, който се намираше зад горящата къща. Насъбралите се зрители се възхищаваха на едрата, мускулеста фигура и никой не подозираше, че този полугол мъж, подобен на гръцки бог, нито бе ял, нито бе спал през последните два дни, зает с потушаването на пожара.

Селото, където се бяха запалили няколко къщи, принадлежеше на семейство Аскот. То беше оградено с каменна стена, висока почти четири метра, която се спускаше по склона от замъка.

Данъците, които плащаха селяните, бяха необходими на четиримата братя, за да се издържат. Като ответна услуга те защитаваха обитателите на земите си от нападенията на крадци и разбойници, помагаха им при бедствия като днешното.

— Гевин! — изкрещя Рейн и мощният му глас се извиси над пращенето на пламъците. — Махни се оттам! Огънят е съвсем близо до теб!

Гевин не се вслуша в предупреждението му. Дори не погледна горящата стена, която всеки момент щеше да се срути отгоре му. Заудря с все сила дебелите дървени греди. След разсичането ги хвърляше на земята, където един от мъжете ги поливаше с вода.