ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Ще оздравее ли жена ми?

— Не мога да кажа. Загуби много кръв. Откога сте женени?

Гевин не разбра въпроса.

— Почти четири месеца.

— Детето беше доста голямо. Сигурно го е заченала в нощта на сватбата или в някоя от следващите нощи.

Тя понечи да излезе, но Гевин я задържа.

— Откъде знаете кога е заченато детето?

— Я ме погледнете! Аз съм стара жена и имам богат опит в тези работи.

— Мога ли да я видя? — попита развълнувано Гевин и нахлу в стаята, преди акушерката да е успяла да отговори.

Валеше като из ведро, бурята люлееше могъщите стари дървета. По сивото небе се стрелкаха светкавици, следвани от оглушителен гръм. Ала четиримата, които следваха мъничкия ковчег, не се тревожеха от времето.

Стивън стоеше до Гевин. Хелън се подпираше тежко на Джон. Водата се стичаше по косите и дрехите им.

„Моят син“, повтаряше си Гевин. Той отнасяше първия си син в гроба. В ушите му отекваха злобните думи, с които беше обвинил Джудит, че очаква дете от Уолтър Демари.

Той, само той беше виновен за смъртта на детето им. Гевин притисна лице с ръцете си и за първи път в живота си заплака.

През това време Джоан седеше до спящата си господарка. Лицето на Джудит беше бледо като възглавницата.

Гевин се върна от гробището и се присъедини към Джоан. Двамата седяха мълчаливо до леглото на болната и не смееха да се погледнат.

Най-после Джоан наруши мълчанието.

— Какво ще правите с нея?

— Какво да правя? Моля се да оздравее — отговори искрено Гевин.

Джоан махна сърдито с ръка.

— Говоря за лейди Лилиан. Само тя е виновна за смъртта на детето. И за болестта на господарката.

— Дръж си езика! — изръмжа раздразнено Гевин.

— Няма да мълча! Долу в кухнята седи една слугиня и ще си изплаче очите. Твърди, че е дошла тук да повика лейди Джудит, защото онази мръсница й заповядала да го стори. Искала съпругата ви непременно да ви види в леглото с нея. Жената казва, че била готова да направи всичко за няколко златни монети, но не вярвала, че ще я замесят в убийство.

Читать дальше

Най-после Гевин проумя, че не може повече да отлага часа на истината.

— Искам да говоря с онази жена — изрече мрачно той.

Джоан скочи. След малко се върна, влачейки след себе си едно треперещо от страх момиче.

— Ето я злодейката!

Гевин измери момичето с мрачен поглед.

— Разкажи ми какво знаеш за злополуката.

— Злополука! — промърмори подигравателно Джоан, но улови сърдития поглед на Гевин и млъкна.

Момичето разказа подробно за случилото се през нощта. Отначало се запъваше и мънкаше, после заговори бързо и решително.

— Моля ви, милорд, не казвайте на лейди Лилиан, че съм я издала! Тя е способна да ме убие!

Лицето на Гевин беше безмилостно.

— Сега ме молиш за милост, нали? А кой прояви милост към детето ми, към жена ми? Махни я оттук! — заповяда ядно той. — Не мога да я гледам.