ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Двама мъже се хвърлиха върху Джудит и нахлупиха на главата й дебел чувал от зебло. Завързаха ръцете й, за да й попречат да се брани. Дебелият плат задуши виковете й.

Единият мъж я метна на рамо. Тя не виждаше нищо и кръвта шумеше така силно в ушите й, та в първия момент не повярва, че гласът, който бе чула, е на Лилиан Чатауърт.

— Оставете го тук! Аз ще съобщя на Гевин, че жена му е изчезнала, и той ще се върне при мен.

Лилиан подаде на мъжа пълна кесия. Той сложи Джудит пред себе си на коня и препусна в галоп.

Алън дойде в съзнание след няколко минути и се огледа замаяно. В първия момент не можа да се сети къде се намира. Главата му бучеше и трябваше да се облегне на най-близкото дърво, защото коленете му трепереха. Когато погледът му бавно се изясни, първата му мисъл беше за Джудит. Трябваше веднага да уведоми Гевин.

Олюлявайки се, той закрачи към лагера. Още на половината път го пресрещна Гевин. В погледа му имаше гняв. За да предотврати изблика, Алън разпери ръце и изкрещя:

— Джудит беше отвлечена!

Гевин го сграбчи за раменете.

— Ако си й сторил нещо, ще те убия! — изсъска той. Алън пренебрегна пулсиращата болка в главата и се освободи от яката хватка.

— Защо забравяте, че съпругата ви има ожесточена неприятелка? Лилиан Чатауърт е непредвидима. Не биваше да оставяте Джудит сама.

— Какви ги говориш?

— Лилиан Чатауърт отвлече жена ви!

Гевин го гледаше, без да разбира.

— Лилиан… отвлякла жена ми? Не ти вярвам!

Алън се извърна настрана и притисна слепоочието си.

— Все едно вярвате ли ми или не, сега не бива да губим време в приказки. Аз тръгвам след нея!

Само след минута конете бяха оседлани и Гевин препусна начело на малкия си отряд след Алън Феърфакс.

— Добре дошла в дома ми — поздрави любезно Лилиан, когато слугите свалиха чувала от главата на Джудит. Тя изчака гостенката й да си поеме дъх и продължи с усмивка: — Не сте свикнали с такава езда, нали? Дама като вас има право да очаква само най-доброто.

— Какво искате от мен? — попита глухо Джудит. Раменете и ръцете я боляха от въжетата, с които я бяха стегнали.

Читать дальше

— Ти имаш нещо, което аз искам.

Джудит вдигна гордо глава.

— За Гевин ли говорите?

Лилиан се ухили доволно.

— Да, говоря за моя Гевин. Той принадлежи на мен.

— Защо не се омъжихте за него, когато ви направи предложение? — попита спокойно Джудит.

Лицето на Лилиан се разкриви от гняв и тя понечи да се нахвърли върху съперницата си. Джудит се отдръпна настрана и успя да избегне удара. Ела се втурна към господарката си.

— Не се вълнувайте! Не си струва.

Лилиан се отпусна. Очевидно се вслушваше в съветите на камериерката си.

— Елате с мен. Трябва да си починете, за да изглеждате добре, когато дойде лорд Гевин.

— Права си. Трябва да бъда красива за него — отговори Лилиан и извърна глава, за да не гледа Джудит.