ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ти си моя жена и ще останеш завинаги такава. Няма да има раздяла. Никога вече няма да ходиш в гората с млади рицари. Утре се връщаме у дома. Дворът ми омръзна до смърт. Сигурно ще мине доста време, докато клюкарите замлъкнат, но все ще го понесем някак.

Гевин помълча малко, но когато Джудит не каза нищо, продължи решително:

— Повярвай, съжалявам безкрайно за онова, което ти причини Лилиан. Аз също пролях много сълзи за загубата на детето ни. Надявам се скоро да си имаме друго. Надявам се един ден раната ти да зарасне. Раздялата не е решение, разбери.

Джудит не се помръдваше.

— Нямаш ли какво да ми кажеш? — попита нетърпеливо той.

— Какво да кажа? Разрешено ли ми е да имам свое мнение?

Гевин не знаеше какво да отговори. Умираше от страх, че Джудит ще откаже да се вслуша в гласа на разума и ще настоява за анулирането на брака им.

Когато я чу да се смее, той загуби ума и дума.

— И двамата сме глупаци — заговори задъхано тя. — Обичаме се, а не правим нищо друго, освен да се караме.

— О, Джудит… — прошепна смаяно той.

Тя вдигна лице към него.

— Аз те обичам, Гевин. Още от първия ден на брака ни мечтаех как някога ще ми признаеш любовта си. Обикнах те в мига, когато те видях пред църквата…

Той се наведе над устните й и я целуна с такава страст, че тя се разтрепери. А когато ръцете му замилваха пълните й гърди, стегнати в корсажа, копнежът й да го усети дълбоко в себе си стана нетърпим.

Гевин усети желанието й и му отговори с цялата си страст.

— Ела. Ще си потърсим някое усамотено местенце — предложи дрезгаво той.

Двамата се уловиха за ръце и навлязоха в гората. Не подозираха, че някой е наблюдавал страстната любовна сцена. Лилиан притискаше лице към кората на едно дърво и трепереше от безумен гняв.

— Елате, господарке! — молеше я Ела и се опитваше да я откъсне от дървото. Лилиан се взираше с омраза към отдалечаващата се двойка и отново и отново се кълнеше, че няма да се предаде толкова лесно.

Сбогуването с двора не беше лесно за Джудит. Тя бе намерила тук много нови приятели, а с кралицата я свързваше искрена дружба.

Когато сведе глава пред краля и направи дълбок реверанс, лицето й пламтеше от смущение. Изрази с подбрани думи съжалението си, че е вдигнала такъв шум с молбата си за развод.

Кралят се усмихна развеселено.

— Ще ми липсвате — проговори меко той. — Надявам се, че скоро ще ни гостувате пак.

Гевин сложи ръка на рамото на жена си и се усмихна с гордостта на собственик.

— Кое ще ви липсва повече, Ваше величество — красивата жена или клюките, които се разпространяваха около нея?

Джудит спря да диша и погледна изплашено мъжа си. Но кралят не преставаше да се усмихва.

— И двете — отговори честно той. — Трябва да призная, че отдавна не бях срещал толкова интересен брак.

Гевин се присъедини към смеха му.