ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Хората ухилено твърдяха, че ако замъкът е силен като виното, което се поднася там, Никълъс Валенс може да се изправи сам срещу цяла Англия. Ала никой не го нападаше, защото нямаше да намери нищо ценно.

Още преди много години Никълъс Валенс беше отстъпил по-голямата част от земите си на по-млади, по-усърдни и останали без средства рицари. Останаха му само полуразрушеният замък, малко земя и няколко селски къщи, които горе-долу изхранваха семейството му.

Зад един прозорец горе в кулата се виждаше светлина. Тя идваше от влажно и студено помещение. И през най-горещите дни на лятото стените оставаха лепкави от стичащата се по тях влага, а мъхът, който растеше в процепите, никога не изсъхваше. По пода пълзяха паяци и бръмбари. И все пак тази стая беше най-красивата в целия замък.

Лилиан Валенс седеше пред огледалото и тъкмо боядисваше миглите си с черна паста, донесена от Франция. След малко тя се отдръпна назад и огледа критично лицето си. Знаеше много добре какви предимства притежава и как да се възползва от тях.

Без съмнение, тя беше много красива, особено устата и тясното носле. Бадемовидните, блестящосини очи бяха най-силното й оръжие. Косата й беше руса и тя винаги я плакнеше с оцет и лимонов сок, за да запази цвета й. Слугинята Ела я беше сресала така, че новото френско боне обрамчваше лицето й и го правеше още по-очарователно. Бонето беше от тежък брокат, подплатено с кадифе.

Лилиан отвори уста и измери с критичен поглед зъбите си. Те бяха най-големият й недостатък, тъмни, криви и изгнили. Беше се научила да не ги показва нито при усмивка, нито докато говореше. Никога не говореше високо, а шептеше и държеше главата си сведена. Това поведение беше още едно предимство за нея, защото така се харесваше повече на мъжете. Те смятаха, че младото момиче е плахо и изобщо не съзнава красотата си. И всеки изпитваше желание да научи тази плаха сърничка на радостите в живота.

Лилиан се надигна и приглади роклята си, за да види по-добре извивките на стройното си тяло. Тя имаше малки гърди и тесни бедра. Но се харесваше така, защото в сравнение с другите жени изглеждаше млада и недокосната.

Роклята й изглеждаше невероятно разкошна в оскъдно обзаведеното помещение. Лилиан носеше риза от най-фин лен, почти прозрачна, върху нея богато надиплена рокля от същия тежък брокат като бонето. Деколтето беше четириъгълно и много дълбоко, корсажът подчертаваше стройната й талия. Синият брокат беше украсен с бяла заешка кожа. Коланът й беше от синя кожа, отрупан с едри гранати, смарагди и рубини.

Лилиан не можеше да откъсне поглед от отражението си в огледалото. Ела се приближи безшумно и сложи на раменете й подплатената със заешки кожи наметка.

— Не бива да ходите при него, господарке. Не, ако ще… — Ела говореше бързо и раздразнено.