ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ядоса се, че дъждът му попречи да я целуне, а когато видя, че месото е прегоряло, изля гнева си върху Джудит.

— И това ми било готвачка! — изрева ядно той.

Джудит го изгледа учудено, после кокетно изкриви глава и прошепна с премрежени очи:

— Мисля, че шия по-добре, отколкото готвя…

В първия миг Гевин я изгледа мрачно, после избухна в луд смях.

— Добър отговор. — Погледна сипещия се дъжд и заяви: — Трябва да се погрижа за коня си. Я кажи, къде е кобилата ти? Не те ли е грижа какво е станало с бедното животно?

— Аз… — Джудит беше толкова изненадана от внезапната промяна в настроението му, че само поклати глава. Допреди малко я обвиняваше, че мени настроенията си твърде често, а какво правеше самият той?

Преди да успее да каже нещо, в гората отекнаха викове.

— Лорд Гевин! Лейди Джудит! — Чу се тропот на копита.

Гевин отново изруга. Проклятие, беше забравил хората си! Тази малка вещица го беше омагьосала. Никога преди не беше забравял, че е длъжен да се погрижи първо за рицарите си. Одо и Джон трябваше да яздят под дъжда и сигурно умираха от глад. Въздъхна недоволно и се примири с неизбежното. Много му се искаше да прекара един любовен час с Джудит, но не можеше да забрави, че носи отговорност за хората си.

На следващата сутрин Гевин се събуди рано след дълъг, освежителен сън. Беше сънувал чудни неща и в почти всички сънища Джудит бе лежала в обятията му.

Той скочи от леглото и се облече бързо. Беше крайно време да завладее опърничавата си съпруга. Не само тя, той също не можеше да издържа повече. Откъсна една роза от градината и се запъти с бързи крачки към брачната спалня.

Читать дальше

Отвори тихо вратата и видя, че Джудит още не се е събудила. Промъкна се тихо до леглото, сложи розата върху възглавницата до главата й и нежно приглади назад една непокорна къдрица, която беше паднала на челото на жена му.

Лицето й беше зачервено от съня, кожата й беше толкова топла и мека… Това го предизвика да продължи с нежностите, докато Джудит отвори очи.

— Сигурно сънувам… — прошепна едва чуто тя.

Гевин я прегърна и я притисна до себе си.

— Не сънуваш. Аз съм тук, при теб. — Ръката му се плъзна под завивката и намери гърдите й. Знаеше, че не е честно да се възползва от състоянието й, но копнееше да притежава тази жена.

— Джудит, сладката ми Джудит — зашепна дрезгаво той и усети как тялото й се устреми към неговото.

Както винаги, когато Гевин беше мил с нея, Джудит се почувства слаба и безволна. Тялото й копнееше за него и тя не можа да устои, макар че до вчера се кълнеше да не го забелязва.

— Господарке! — Джоан се втурна забързано в стаята. Видя Гевин и спря като закована. — Прощавайте, не знаех, че сте тук. Ала вече е късно и в залата чакат хора.