ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Джудит го погледна любопитно, но той побърза да се обърне настрана.

— Затвори очи! — заповяда строго той и Джудит се подчини. От полите му се изсипа цяла купчина цветя. — След като не можеш да отидеш на полянката, цветята дойдоха при теб — обяви тържествено той.

Джудит погледна с възхищение прекрасните цветове, после вдигна глава към мъжа си. Очите й сияеха.

— Благодаря ти! Изненадата беше наистина прекрасна.

Гевин приседна до нея в тревата.

— Ще ми изпълниш ли една молба? — попита нежно той. — Искам да чуя как произнасяш името ми.

В първия миг Джудит го погледна със страх. После лицето й просветля.

— Гевин — прошепна нежно тя, — много ти благодаря за цветята.

Мъжът въздъхна щастливо и се излегна в тревата.

— Звучи прекрасно — промърмори като на себе си той.

Джудит се обърна настрана и се зае да плете венец.

Гевин лежа дълго с чувството, че никога не е прекарвал такъв прекрасен, спокоен ден. После с усмивка си каза, че Джудит е свалила от гърба му тежкия товар на управлението и сега може спокойно да си лежи в тревата и да се наслаждава на слънцето.

Той се вслушваше мързеливо в бръмченето на пчелите и се взираше като замаян в копринените коси на жена си.

— Наистина ли ми се разсърди заради Саймън? — попита внезапно Джудит.

Гевин я погледна смаяно. В този момент му беше трудно да си спомни кой е Саймън. После на устните му заигра усмивка.

— Не, разбира се, че не. Само че не ми хареса дето ти се сети за нещо, за което аз отдавна трябваше да съм помислил. А и не съм сигурен, че новата примамка е толкова добра.

Джудит се обърна и го погледна сърдито.

— Саймън е много доволен от предложението ми. И съм сигурна, че сега соколите… — Тя видя засмените му очи и млъкна. — Ти ми се присмиваш!

— Аз? Аз съм невинен като бебе.

Джудит откъсна снопче трева и я запрати към лицето му.

— Невъзможен човек! — извика през смях тя и скри лице в ръцете си.

Гевин посегна към нея и я задържа въпреки протестите й.

— Ти си невъзможна жена — заговори той и гласът му подрезгавя от страст. — Първо ме проклинаш, после ме предизвикваш като опитна прелъстителка. Никога не съм срещал жена като теб. Вместо да си седиш кротко вкъщи и да шиеш, ти укротяваш диви коне. Яздиш като мъж, а след миг те намирам на дървото трепереща от страх. Променяш се от минута на минута.

Пръстите му милваха слепоочията й. След малко се приведе напред и докосна нежно устните й, стоплени от слънцето и невероятно сладки.

В този момент ги изненада пролетният дъжд. Никой не беше забелязал, че черен облак е закрил слънцето.

— По дяволите! — изкрещя Гевин и скочи като ужилен. — Тичай към скалата!

Припомни си ранения й крак, грабна я на ръце и я понесе към надвисналата скала, където пращеше огънят.