ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Вирджиния Септември 1803 Дъждът обгърна малката кръчма и тя потъна в мрак. Само светлината от фенера хвърляше тайнствени сенки по стената. Топлината на късното есенно слънце си беше отишла още с утрото и вътре стана почти студено. Зад високия дъбов тезгях закръглена и спретната хубавица миеше халбите. Меката й кестенява коса бе прибрана в бяло муселинено боне. Работеше и си тананикаше. Отвреме-навреме се усмихваше и на едната й буза се появяваше трапчинка. Изведнъж страничната врата се отвори. Студеният вятър нахлу в стаята заедно с едно момиче. То се спря за миг, докато привикне със светлината. Жената го изгледа и каза намръщено: — Лея, с всеки ден изглеждаш все по-зле. Седни тук, докато ти стопля нещо за пиене. Тя побутна зъзнещото девойче към един стол и разръчка огъня, крадешком оглеждайки влязлата. Лея, по-малката й сестра, беше съвсем отслабнала. Косите й падаха по мръсната закърпена рокля. Очите й бяха хлътнали, с големи сини сенки под тях. Носът й, обгорял от слънцето, се белеше. Три кървави драскотини пресичаха едната й буза. На другата имаше голяма синина. — Той ли ти направи това? — попита кръчмарката и с отвращение мушна ръжена в горещата напитка. Лея сви рамене и нетърпеливо протегна ръце към димящата чаша. — Обясни ли ти защо те удари? — Както винаги — каза тя, след като изпи половин халба и се облегна назад. — Лея, защо не го… Девойката погледна строго сестра си: — Не започвай отново, Бес. Говорили сме за това и преди. Ти прави това, което трябва, а аз ще се погрижа за себе си и за децата. Другата настръхна. — Да прекараш известно време с няколко чистички господа е много по-лесно от това, което ти трябва да вършиш. Лея дори не потрепна от грубите думи. Толкова пъти бяха спорили на тази тема, че това вече не можеше да я впечатли. Преди две години на Бес й

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Когато свърши, той я сграбчи за раменете и прошепна в ухото й „Кимбърли“.

Едва сега тя разбра какво се бе случило.

Кимбърли,

беше казал той. Уморено се отдръпна от нея. Очите му бяха полузатворени. Лея се опитваше да придърпа частите от старата си рокля.

— Добро момиче — каза той сънливо. Пъхна ръка в джоба на панталона си и хвърли една златна монета в краката й: — За безпокойството. Ако продължим да се срещаме, ще получиш още много такива.

Лея го гледаше озадачено. Той стана, стегна колана си и взе наметалото и шапката. На тръгване докосна брадичката й:

— Малко момиче, ще ми създадеш неприятности. — Отдръпна се. — Надявам се някои от вас да са чисти.

С тези думи той се качи на коня и се отдалечи.

Измина доста време, преди Лея да помръдне. Каква глупачка е била, си помисли с учудване. Чувстваше се като дете, което току-що е научило, че няма приказни феи. През всичките тези години тя устояваше на ужасите само защото си мислеше, че там някъде съществува Великият Бог Уесли. В края на краищата той се оказа само един мъж, който свободно си взе това, което му беше предложено.

— Свободна съм! — възкликна тя. Наведе се и взе монетата. Задържа я за миг. Почувства студенината й и си помисли за всичката храна и дрехи, които могат да се купят с нея. Помисли и за това, какво й струваше да я получи. Изсмя се на илюзиите, които беше градила години наред. За пръв път през живота си извърши нещо съвсем неразумно — захвърли монетата колкото може по-надалеч към реката и когато чу плясъкът, се усмихна.

— Не всички Саймънс са проститутки — извика с всичка сила.

Положи усилие да не заплаче. Отдавна беше разбрала, че сълзите са безполезни. Когато се почувства малко по-добре, се запъти към дома. Болеше я тялото. Движеше се бавно. Знаеше, че не може да се прибере преди съмване. Отново я очакваше побой. Загубената мечта й пречеше да върви. Повече от всякога мразеше живота, който й предстоеше.

Март 1804 г.

Островърха и висока, църквата в Уайтфилд беше много красива отвътре. Стените бяха варосани. Слънчевите лъчи проникваха през извитите прозорци. Пасторският подиум се намираше високо над главите на хората. Към него водеха стълби от инкрустирано орехово дърво. На твърди пейки между покритите с ламперия стени седеше паството.

Уесли седеше до бъдещата си невеста. Държеше крайчеца на пръстите й под пищните дипли на розовата й копринена рокля. С гордо изправена глава, Кимбърли Шоу почтително гледаше пастора. Тя беше много хубава жена със закръглени бузи, големи сини очи и меки страстни устни. Отвреме-навреме поглеждаше Уесли, усмихваше се и на бузата й се появяваше трапчинка.

До нея седеше брат й Стивън Шоу — копие на сестра си, висок, рус, красив, с трапчинка на брадичката.

До Стивън седяха две двойки — Клей и Никол Армстронг и Травис и Рийган Станфорд.