Когато свърши, той я сграбчи за раменете и прошепна в ухото й „Кимбърли“.
Едва сега тя разбра какво се бе случило.
Кимбърли,
беше казал той. Уморено се отдръпна от нея. Очите му бяха полузатворени. Лея се опитваше да придърпа частите от старата си рокля.
— Добро момиче — каза той сънливо. Пъхна ръка в джоба на панталона си и хвърли една златна монета в краката й: — За безпокойството. Ако продължим да се срещаме, ще получиш още много такива.
Лея го гледаше озадачено. Той стана, стегна колана си и взе наметалото и шапката. На тръгване докосна брадичката й:
— Малко момиче, ще ми създадеш неприятности. — Отдръпна се. — Надявам се някои от вас да са чисти.
С тези думи той се качи на коня и се отдалечи.
Измина доста време, преди Лея да помръдне. Каква глупачка е била, си помисли с учудване. Чувстваше се като дете, което току-що е научило, че няма приказни феи. През всичките тези години тя устояваше на ужасите само защото си мислеше, че там някъде съществува Великият Бог Уесли. В края на краищата той се оказа само един мъж, който свободно си взе това, което му беше предложено.
— Свободна съм! — възкликна тя. Наведе се и взе монетата. Задържа я за миг. Почувства студенината й и си помисли за всичката храна и дрехи, които могат да се купят с нея. Помисли и за това, какво й струваше да я получи. Изсмя се на илюзиите, които беше градила години наред. За пръв път през живота си извърши нещо съвсем неразумно — захвърли монетата колкото може по-надалеч към реката и когато чу плясъкът, се усмихна.
— Не всички Саймънс са проститутки — извика с всичка сила.
Положи усилие да не заплаче. Отдавна беше разбрала, че сълзите са безполезни. Когато се почувства малко по-добре, се запъти към дома. Болеше я тялото. Движеше се бавно. Знаеше, че не може да се прибере преди съмване. Отново я очакваше побой. Загубената мечта й пречеше да върви. Повече от всякога мразеше живота, който й предстоеше.
Март 1804 г.
Островърха и висока, църквата в Уайтфилд беше много красива отвътре. Стените бяха варосани. Слънчевите лъчи проникваха през извитите прозорци. Пасторският подиум се намираше високо над главите на хората. Към него водеха стълби от инкрустирано орехово дърво. На твърди пейки между покритите с ламперия стени седеше паството.
Уесли седеше до бъдещата си невеста. Държеше крайчеца на пръстите й под пищните дипли на розовата й копринена рокля. С гордо изправена глава, Кимбърли Шоу почтително гледаше пастора. Тя беше много хубава жена със закръглени бузи, големи сини очи и меки страстни устни. Отвреме-навреме поглеждаше Уесли, усмихваше се и на бузата й се появяваше трапчинка.
До нея седеше брат й Стивън Шоу — копие на сестра си, висок, рус, красив, с трапчинка на брадичката.
До Стивън седяха две двойки — Клей и Никол Армстронг и Травис и Рийган Станфорд.






