Сам наследявал магазина, това добре, но и около двадесет хиляди долара дългове. Сградата се оказала ипотекирана, инвентарът също бил ипотекиран, дори застраховката била ипотекирана. Баща му никога не бил му споменавал за малките инвестиции на пазара… или за конните надбягвания. Но така си беше. Имало само две алтернативи — да обяви банкрут или да работи за кредиторите.
Сам Лумис избрал втората.
— Бизнесът е добър — обясняваше той. — Никога няма да натрупам голямо богатство, но с умели действия несъмнено могат да се изкарват осем и дори десет хиляди на година. А ако пробия в търговията с фермерски инвентар, дори и повече. Над четири хиляди вече са изплатени. Надявам се, че след няколко години ще приключа с дълговете.
— Едно не мога да разбера. Потънал си в дългове, как тогава можеш да си позволиш подобно пътешествие.
Сам се усмихна кисело:
— Спечелих го на състезание. Наистина — на едно от онези състезания за търговци, които се организират от доставчиците на фермерски инвентар. Въобще не се опитвах да спечеля пътуването, просто се мъчех да се издължа на кредиторите. А ме обявиха за окръжен първенец. Опитах се да получа наградата в пари, но не дадоха и дума да се издума. Пътешествие или нищо. Е добре, сега е мъртъв месец, а и имам честен помощник. Помислих си, че мога да се възползвам от безплатната почивка. Затова съм тук. С
тебе
— отново се усмихна кисело и след това въздъхна. — Бих искал това да е меденият ни месец.
— Но Сам, това е
възможно
. Искам да кажа…
Той пак въздъхна и поклати глава.
— Трябва да почакаме. Ще минат две-три години, докато се издължа.
— Не искам да чакам! Парите не ме интересуват. Мога да напусна агенцията и да работя в твоя магазин…
— И да спиш в него, като мен? — Той отново се усмихна кисело, но резултатът не бе по-окуражаващ от въздишка. — Така си е. Обзаведох си едно ъгълче в западната стая. Повечето време карам на фасул. Хората казват, че съм по-стиснат от градския банкер.
— Но какъв е смисълът? — попита Мери. — Искам да кажа, че ако живееш прилично, пак ще си изплатиш дълговете, дори да е малко по-късно. А през това време…
— А през това време трябва да живея във Феървейл. Хубаво градче, само че малко. Всеки знае как живее другият. Когато се скъсвам от работа пред очите им, аз печеля тяхното уважение. Те се отклоняват от пътя си, за да купуват от мен — всички знаят моето положение и оценяват усилията ми. Въпреки всичко, което се случи, баща ми имаше добра репутация. Искам да я запазя, за мен и за магазина. И за нас, за нашето бъдеще. Сега това е по-важно от всякога, не разбираш ли?
— Нашето бъдеще — въздъхна Мери. — Казваш, че ти трябват две-три години.
— Съжалявам. Но искам когато се оженим да имаме приличен дом, хубави неща. Това струва пари. Или поне изисква кредит.






