ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тридесет и шест хартийки, издадени от правителството, украсени с портрета на дебел мъж, който прилича на бакалин ангросист, и още осем, носещи физиономията на човек, който напомня на предприемач. Но бакалинът ангросист бе Гровър Кливланд, а предприемачът — Уилям Маккинли. А тридесет и шест хиляди, плюс още осем по петстотин прави точно четиридесет хиляди долара.

Томи Касиди ги бе оставил просто

така

, небрежно разпервайки ги като ветрило, и бе съобщил, че се е решил на сделката и купува къщата като сватбен подарък за дъщеря си.

Докато подписваше документите мистър Лаури също се преструваше, че всичко това за него е обичайно. Но когато старият Томи Касиди си отиде, мистър Лаури вече не успяваше да прикрие възбудата си. Той загреба парите, сложи ги в голям кафяв плик и го залепи. Мери забеляза, че ръцете му трепереха.

— Ето — каза той, когато й подаваше парите. — Занеси ги в банката. Вече е почти четири часа, но аз съм сигурен, че Гилбърт ще се съгласи да ги внесеш. — Той замълча за момент и се вгледа в нея. — Какво става с вас, мис Крейн, да не ви е лошо?

Може би бе забелязал, че

нейните

ръце трепереха, сега, когато държеше плика. Но това нямаше значение. Тя знаеше какво щеше да каже, и въпреки това бе изненадана, когато думите наистина излязоха от устата й.

— Пак ме заболя главата, мистър Лаури. Всъщност аз точно се канех да ви помоля да ме освободите. И без това пощата вече замина и до понеделник няма да можем да изпратим формулярите по тази продажба.

Мистър Лаури й се усмихна. Той беше в добро настроение и имаше причина. Пет процента от четиридесет хиляди, това прави точно две хиляди долара. Можеше да си позволи да бъде великодушен.

— Разбира се, мис Крейн. Занесете парите в банката и после бягайте в къщи. Искате ли да ви закарам?

— Не, няма нужда. Ще се оправя. Малко почивка…

— Точно така. Тогава ще се видим в понеделник. Човек никога не трябва да си дава зор, винаги съм го казвал.

Той

бил казвал… краставици на търкалета. Лаури би се претрепал за един долар и със сигурност беше готов да убие който и да е от служителите си за петдесет цента.

Но мис Крейн му се беше усмихнала много очарователно и бе излязла от агенцията, а и от живота му. Заедно с четиридесетте хиляди долара.

Човек не получава подобна възможност всеки ден. Всъщност, когато се замислиш, разбираш, че някои хора не получават никаква възможност.

Мери Крейн бе чакала своята двадесет и седем години.

Когато бе на седемнадесет години възможността да постъпи в колеж бе изчезнала, тъй като една кола сгази татко. Вместо това Мери постъпи в дванадесетмесечните курсове за секретарки, а после трябваше да издържа мама и малката си сестра Лайла.

Възможността да се омъжи се стопи на двадесет и две години, когато жребият призова Дейл Белтър в армията.