Много скоро го изпратиха на Хавайските острови и не след дълго той започна да споменава в писмата си онова момиче. След това писмата престанаха да пристигат. Вече й бе безразлично, когато попадна на съобщението за сватбата.
При това мама беше вече много болна. Трябваха й три години, за да умре, а Лайла бе в училището по това време. Мери бе настоявала, че каквото и да става, малката трябва да постъпи в колеж. Само че целият товар падна върху нея самата. Между деня, прекарван в агенцията на Лаури, и половината нощ край леглото на мама не й оставаше време за каквото и да било друго.
Не й оставаше време да забележи дори как времето
изтичаше
. Но после мама получи последния удар, настана бъркотията около погребението, Лайла се върна, обикаляше да си търси работа и така нататък, тогава изведнъж Мери Крейн се погледна в голямото огледало и видя там изсушеното и изкривено лице, което я гледаше. Тя бе хвърлила нещо, огледалото се пръсна на стотици парчета и тя разбра, че това още не е всичко — самата тя се бе пръснала на стотици парчета.
Лайла беше чудесна и дори мистър Лаури помогна, като се погрижи къщата да бъде продадена изгодно. Когато приключиха с всичко, бяха им останали две хиляди долара. Лайла си намери работа в един магазин за грамофонни плочи в центъра и двете се пренесоха в един малък апартамент.
— Сега ти ще отидеш на почивка — каза й Лайла. — Истинска дълга почивка. Не, няма смисъл да спориш. Ти се грижеше за семейството цели осем години и е крайно време да си отдъхнеш. Искам да се запишеш в някоя екскурзия. Най-добре с кораб.
Читать дальше
И така Мери се качи на парахода „Каледония“ и след около седмица, прекарана във водата на Карибско море, изсушеното и изкривено лице изчезна от огледалото на каютата. Тя отново изглеждаше като младо момиче (двадесет и две години и нито ден повече, както си казваше сама). И което бе още по-важно — влюбено младо момиче.
Не беше като ураганът, който преживя, когато се запозна с Дейл Белтър. Не беше дори обичайната лунна пътека, с която обикновено хората свързват пътешествията в тропическите морета.
Сам Лумис беше поне десет години по-стар от Дейл Белтър на времето, и твърде кротък, но тя го обикна. Изглеждаше й като първата истинска възможност, която получаваше от живота, докато Сам не й обясни някои неща.
— Може да се каже, че в известен смисъл аз сега заблуждавам хората за истинското си положение — започна той. — Железарският магазин наистина съществува…
Кълбото се разплете.
Железарският магазин в някакво градче, наречено Феървейл, някъде на север, наистина съществуваше. Сам бе работил в него при баща си, сигурен, че ще го наследи. Преди година баща му починал и счетоводителите съобщили лошата новина.






