ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Много скоро го изпратиха на Хавайските острови и не след дълго той започна да споменава в писмата си онова момиче. След това писмата престанаха да пристигат. Вече й бе безразлично, когато попадна на съобщението за сватбата.

При това мама беше вече много болна. Трябваха й три години, за да умре, а Лайла бе в училището по това време. Мери бе настоявала, че каквото и да става, малката трябва да постъпи в колеж. Само че целият товар падна върху нея самата. Между деня, прекарван в агенцията на Лаури, и половината нощ край леглото на мама не й оставаше време за каквото и да било друго.

Не й оставаше време да забележи дори как времето

изтичаше

. Но после мама получи последния удар, настана бъркотията около погребението, Лайла се върна, обикаляше да си търси работа и така нататък, тогава изведнъж Мери Крейн се погледна в голямото огледало и видя там изсушеното и изкривено лице, което я гледаше. Тя бе хвърлила нещо, огледалото се пръсна на стотици парчета и тя разбра, че това още не е всичко — самата тя се бе пръснала на стотици парчета.

Лайла беше чудесна и дори мистър Лаури помогна, като се погрижи къщата да бъде продадена изгодно. Когато приключиха с всичко, бяха им останали две хиляди долара. Лайла си намери работа в един магазин за грамофонни плочи в центъра и двете се пренесоха в един малък апартамент.

— Сега ти ще отидеш на почивка — каза й Лайла. — Истинска дълга почивка. Не, няма смисъл да спориш. Ти се грижеше за семейството цели осем години и е крайно време да си отдъхнеш. Искам да се запишеш в някоя екскурзия. Най-добре с кораб.

Читать дальше

И така Мери се качи на парахода „Каледония“ и след около седмица, прекарана във водата на Карибско море, изсушеното и изкривено лице изчезна от огледалото на каютата. Тя отново изглеждаше като младо момиче (двадесет и две години и нито ден повече, както си казваше сама). И което бе още по-важно — влюбено младо момиче.

Не беше като ураганът, който преживя, когато се запозна с Дейл Белтър. Не беше дори обичайната лунна пътека, с която обикновено хората свързват пътешествията в тропическите морета.

Сам Лумис беше поне десет години по-стар от Дейл Белтър на времето, и твърде кротък, но тя го обикна. Изглеждаше й като първата истинска възможност, която получаваше от живота, докато Сам не й обясни някои неща.

— Може да се каже, че в известен смисъл аз сега заблуждавам хората за истинското си положение — започна той. — Железарският магазин наистина съществува…

Кълбото се разплете.

Железарският магазин в някакво градче, наречено Феървейл, някъде на север, наистина съществуваше. Сам бе работил в него при баща си, сигурен, че ще го наследи. Преди година баща му починал и счетоводителите съобщили лошата новина.