Но за мен то също е някаква магия.
От петък насам край плота в „La Praline“ се мъдрят няколко високи стола. Обстановката сега ми напомня на нюйоркските закусвални, където се хранехме: червени кожени седалки, тръбна конструкция, жизнерадостен кич. Стените са яркожълти. В единия ъгъл се е разплул старият портокалов фотьойл на Поату. Вляво е оставено меню, написано лично от Анук и оцветено в червено и оранжево пак от нея:
Читать дальше
„chocolat chaud 10 F
chocolat espresso 15 F
chococcino 12 F
mocha 12 F“
Предишната нощ приготвих торта, горещият шоколад е сипан в кастрон, готов да бъде притоплен, нетърпелив да посрещне първия ми клиент. Проверявам дали второто подобно меню се забелязва от прозореца и зачаквам.
Литургията започва и свършва. Наблюдавам минувачите, мрачни под ледения дъжд. Вратата ми, леко отворена, пропуска горещо ухание на фурна и сладост. Улавям не един поглед, изпълнен с копнеж, подмамен от този аромат, но и мигновено обръщане назад, свиване на рамене, сгърчване на устните, което би могло да изразява решителност или просто гняв, и хората отминават, наведени срещу вятъра със свити, нещастни рамене, сякаш някакъв ангел с горящ меч стои на прага ми и не ги пуска да влязат.
Време, казвам си. Тези неща изискват време. Но при все това в мен се процежда едно нетърпение, почти яд. Какво им става на тези хора? Защо не идват? Бие десет, после единайсет. Виждам ги как влизат в отсрещната фурна и излизат бързо, напъхали под мишница самуни хляб. Дъждът спира, но небето е все така сиво. Единайсет и половина. Малцината останали да се мотаят по площада се отправят към домовете си, за да се приготвят за неделния обед. Иззад ъгъла на църквата изскача момче с куче, като внимателно избягва капещите стрехи. Минава покрай витрината, като почти не поглежда към нея.
Мътните ги взели. И то точно когато започвах да си мисля, че нещата си идват на мястото. Защо не влизат? Нима не могат да видят, да подушат? Какво още трябва да направя?
Анук, която винаги усеща настроенията ми, идва и ме прегръща.
— Маман, не плачи.
Не плача. Аз никога не плача. Косицата й ме гъделичка по лицето, внезапно си помислям, че един ден може да я загубя, и ми се завива свят.
— Ти не си виновна. Опитахме. Направихме всичко както трябва.
Така си е. Стигнахме чак до червените панделки около вратата, кесийките с кедър и лавандула, прогонващи лошите духове. Целувам я по челцето. Лицето ми е влажно. Нещо, сигурно тръпчивият аромат на шоколадовите пари, смъди в очите ми.
— Всичко е наред,
cherie
23
23 Скъпа (фр). — Б.пр.
. Няма да се оставяме поведението на тези хора да ни влияе. Какво ще кажеш да си сипем по едно питие за развеселяване.
Кацваме на високите столове като същински нюйоркски баровци, всяка с по чаша шоколад пред себе си.






