ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Сега, когато вече си мисли, че ни познава, звучи по-уверен в себе си. Мъничката му скована усмивка е като на стрида, млечнобяла в краищата и остра като бръснач.

— Имате предвид в неделя? — опитвам се гласът ми да звучи възможно най-невинно. — Помислих си, че може да се възползвам от потока след вашата служба.

Уж невинната подигравка не му направи никакво впечатление.

— В първата неделя от поста? — звучеше така, като че ли се забавлява, но зад ведрия тон усетих надменност и презрение. — Не бих изказал подобно предположение. Хората в Ланскене са най-обикновени, мадам Роше — продължи. — Набожни са — акцентира върху думата леко, учтиво.

— Мадмоазел, ако обичате — малка победа, но достатъчна, за да сломя увереността му. Очичките му се стрелнаха към Анук, която си седеше на високия стол край бара и стискаше в ръка чашата шоколад. Беше омазана до ушите в пяна и аз отново усетих ръжена на скрита тревога — паниката, необяснимия ужас, че може да я загубя. Но заради кого? Отхвърлих мисълта с нарастваща ярост. Заради кого! Нека само опита.

— Разбира се — отвърна благо той. — Мадмоазел Роше. Моите извинения.

Усмихнах се медено на неодобрението в гласа му. Нещо в мен продължаваше да го ухажва по перверзен начин. Гласът ми, с една идея по-силен от необходимото, придоби безпардонна самоувереност, предназначена да прикрие страха ми.

— Прекрасно е из тези провинциални райони да срещнеш човек, който те разбира — заслепих го с най-агресивната си, най-лъчиста усмивка. — Искам да кажа, в града, където съм свикнала да живея, никой не обръща внимание на такива неща. Но тук… — успях да си придам едновременно разкаян и небрежен вид. — Нали разбирате, мястото е просто мечта, хората се оказаха толкова любезни… толкова старомодни… Но все пак не е Париж, нали?

Рейно изрази съгласието си, като пусна възможно най-незабележимата усмивка.

— Това, дето се говори за хората на село, си е съвсем така — продължих аз. — Тук всеки си пъха носа в чуждите работите! Обяснявам си го с липсата на достатъчно забавления. Три магазина и църква. Искам да кажа… Всичко това, разбира се, ви е известно — завърших с усмивка.

Рейно кимна мрачно.

— Може би все пак ще ми обясните, мадмоазел…

— О, наричайте ме Виан — прекъснах го.

— … защо дойдохте в Ланскене? — тонът му бе пропит е неодобрение, устните му повече от всякога приличаха на затворена стрида. — Както сама споменахте, тук е малко по-различно от Париж — очите му показваха категорично, че разликата е в полза на Ланскене. — Бутик като този — една елегантна ръка се плъзна по вътрешността на помещението и съдържащото се в него с вяло безразличие, — такъв строго специализиран магазин, би бил по-успешен… по-уместен, в града.