Сега, когато вече си мисли, че ни познава, звучи по-уверен в себе си. Мъничката му скована усмивка е като на стрида, млечнобяла в краищата и остра като бръснач.
— Имате предвид в неделя? — опитвам се гласът ми да звучи възможно най-невинно. — Помислих си, че може да се възползвам от потока след вашата служба.
Уж невинната подигравка не му направи никакво впечатление.
— В първата неделя от поста? — звучеше така, като че ли се забавлява, но зад ведрия тон усетих надменност и презрение. — Не бих изказал подобно предположение. Хората в Ланскене са най-обикновени, мадам Роше — продължи. — Набожни са — акцентира върху думата леко, учтиво.
— Мадмоазел, ако обичате — малка победа, но достатъчна, за да сломя увереността му. Очичките му се стрелнаха към Анук, която си седеше на високия стол край бара и стискаше в ръка чашата шоколад. Беше омазана до ушите в пяна и аз отново усетих ръжена на скрита тревога — паниката, необяснимия ужас, че може да я загубя. Но заради кого? Отхвърлих мисълта с нарастваща ярост. Заради кого! Нека само опита.
— Разбира се — отвърна благо той. — Мадмоазел Роше. Моите извинения.
Усмихнах се медено на неодобрението в гласа му. Нещо в мен продължаваше да го ухажва по перверзен начин. Гласът ми, с една идея по-силен от необходимото, придоби безпардонна самоувереност, предназначена да прикрие страха ми.
— Прекрасно е из тези провинциални райони да срещнеш човек, който те разбира — заслепих го с най-агресивната си, най-лъчиста усмивка. — Искам да кажа, в града, където съм свикнала да живея, никой не обръща внимание на такива неща. Но тук… — успях да си придам едновременно разкаян и небрежен вид. — Нали разбирате, мястото е просто мечта, хората се оказаха толкова любезни… толкова старомодни… Но все пак не е Париж, нали?
Рейно изрази съгласието си, като пусна възможно най-незабележимата усмивка.
— Това, дето се говори за хората на село, си е съвсем така — продължих аз. — Тук всеки си пъха носа в чуждите работите! Обяснявам си го с липсата на достатъчно забавления. Три магазина и църква. Искам да кажа… Всичко това, разбира се, ви е известно — завърших с усмивка.
Рейно кимна мрачно.
— Може би все пак ще ми обясните, мадмоазел…
— О, наричайте ме Виан — прекъснах го.
— … защо дойдохте в Ланскене? — тонът му бе пропит е неодобрение, устните му повече от всякога приличаха на затворена стрида. — Както сама споменахте, тук е малко по-различно от Париж — очите му показваха категорично, че разликата е в полза на Ланскене. — Бутик като този — една елегантна ръка се плъзна по вътрешността на помещението и съдържащото се в него с вяло безразличие, — такъв строго специализиран магазин, би бил по-успешен… по-уместен, в града.






