Анук го пие с бита сметана и шоколадови стърготини; моят е горещ, черен, по-силен от еспресо. Затваряме очи, потопени в уханната пара и си представяме как идват: по двама, по трима, по цяла дузина наведнъж, погледите им грейват, сядат с нас, строгите им безразлични лица придобиват дружелюбно и доволно изражение. Бързо отварям очи и виждам Анук да стои до вратата. За миг мярвам Чехълчо, кацнал на рамото й, мустаците му помръдват. Светлината зад нея ми се вижда някак по-топла. Различна. Мамеща.
Скачам на крака.
— Моля те, не го прави.
Поглежда ме с един от онези свои смугли погледи.
— Само се опитвах да помогна…
— Моля те — тя ме поглежда за миг, лицето й излъчва решителност. Магията се стеле между нас като златен дим. Ще стане толкова лесно, ми казват очите й, толкова гладко, сякаш невидими пръсти ще погалят, недоловими гласове ще подмамят хората да прекрачат прага…
— Не можем. Не бива — опитвам се да й обясня. Това ни отделя от другите. Прави ни различни. Ако искаме да останем, трябва да се стремим да приличаме на тях колкото се може повече. Чехълчо ме гледа умолително, неясен мустакат образ на фона на златните сенки. Съзнателно затварям очи за него, а когато отново поглеждам, вече го няма. — Всичко е наред — казвам на Анук уверено, — ще се оправим. За никъде не бързаме.
Най-накрая, в дванайсет и половина, идва посетител.
Анук го забелязва първа. Маман! Но аз вече съм скочила. Рейно е, едната му ръка вдигната над главата срещу капещия сенник, другата колебливо посяга към дръжката на вратата. Бледото му лице е спокойно, но в погледа му има нещо… лукаво пламъче на доволство. Някак си разбирам, че не е дошъл на покупки. Влиза, камбанката на вратата пропява. Не се приближава до щанда. Предпочита да е близо до входа, вятърът развява полите на расото му като крила на черна птица.
— Мосю — улавям подозрението в погледа му, докато оглежда червената панделка на вратата. — Какво ще обичате? Сигурна съм, че мога да отгатна кои са ви любимите.
Моментално потъвам в жизнерадостния тон на търговец, но думите ми не звучат убедително. Нямам никаква представа какво би могъл да обича този човек. За мен той е пълна загадка, изрязано във въздуха черно петно с контурите на човешка фигура. Не виждам смисъл да търся контакт и усмивката ми се стоварва отгоре му като вълна върху крайбрежна скала. Рейно присвива очи и ме удостоява с презрителен поглед.
Читать дальше
— Съмнявам се — гласът му е тих и учтив, но зад професионалния тон на свещеник усещам нотки на неодобрение към моята личност.
Спомням си думите на Арманд Воазен: „Чувам, че наш’то падре вече те е намеркал.“ Защо? Инстинктивно недоверие към атеистите? Или нещо повече? Тайничко разпервам пръсти към него под щанда.
— Не очаквах, че ще отворите днес.






