ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Смигва й. С другото око попива всичко, до най-малката подробност, защото знае, че по-късно ще бъде разпитван.

— На почивка ли, мадам? — селският етикет му разрешава да зададе този въпрос; под привидното безразличие на търговец долавям вълчи глад. Тук информацията е разменна монета. При непосредствената близост на Ажен и Монтобан

6

6 Градчета в Югозападна Франция, Пиренеите, по поречието на Гарона. — Б.пр.

туристите в Ланскене са рядкост.

— Ще поостанем.

— От Париж ли сте?

Сигурно е заради дрехите. В този безцветен район хората са бозави. Цветът е лукс; износва се и не става за нищо. Ярките цветя край пътя се считат за плевели, нашественици, нещо напълно безполезно.

— Не, не сме от Париж.

Платформата е стигнала почти до края на улицата. Под звуците на марш с неясен произход я следва малък оркестър — две пикола, два тромпета, тромбон и тъпан. Отзад подтичват десетина деца и събират неприбраните лакомства от земята. Някои са маскирани; виждам Червената шапчица и някаква проскубана персона, вероятно вълка, да се давичкат разпалено за сноп знаменца.

Най-отзад върви черна фигура. Отначало си мисля, че е част от шествието, Доктор Чума, да речем, но щом понаближава, разпознавам старомодното расо на селския свещеник. Някъде около трийсетте, макар че от разстояние скованата му стойка го прави да изглежда по-възрастен. Извръща глава към мен и виждам, че и той не е местен, носи високите скули и светлите очи на Севера, дългите му пръсти на пианист са отпуснати върху сребърния кръст на шията му. Вероятно точно това му дава право да ме гледа открито — фактът, че е чужденец. В студените му очи обаче не намирам гостоприемство. Само изпитателния, хищнически поглед на звяр, надушил заплаха за територията си. Усмихвам му се. Сепва се и извръща рязко глава, после прави знак на двете хлапета да се приближат. Сочи им боклуците от двете страни на улицата, момчетата с неохота се заемат да събират непотребните вече флагчета и обвивки от бонбони и ги изхвърлят в близката кофа. Докато се обръщам на другата страна, за втори път улавям погледа на свещеника — в очите на друг мъж вероятно би ми се сторил преценяващ.

В Ланскене су Тан няма полицейско управление, което ще рече, че няма и престъпност. Опитвам се да бъда като Анук — да надзърна под маската и да видя истинския образ на нещата. Засега обаче всичко ми се размива.

— Оставаме ли? А, маман! — настоятелно ме стиска за ръкава: — Харесва ми. Тук е чудесно. Ще останем ли?

Вдигам я на ръце и я целувам по челото. Ухае на дим, палачинки и топли чаршафи в зимно утро. Защо не? Място като всяко друго.

— Да, разбира се — казвам, прилепила устни до ушето й: — Разбира се, че оставаме.

Не е съвсем лъжа. Този път дори може да се окаже истина.

Карнавалът свърши.