Личицето на Анук ми се видя бледо, очите й като че ли са станали огромни на светлината на свещта, ръката й се вкопчва още по-здраво в моята.
— Тук ли ще трябва да спим? — пита ме. — На Чехълчо не му харесва. Страх го е.
Усмихвам се и целувам сериозната й златиста бузка.
— Чехълчо ще ни помогне.
Запалваме по една свещ във всяка стая — златна, червена, бяла и портокалова. Обикновено сама си забърквам ароматите, но в кризисни ситуации и купешките свещи вършат прилична работа — лавандула, кедър и цитрус. Взехме по една свещ, Анук наду детското си тромпетче, а аз започнах да думкам с метална лъжица по стар тиган и в продължение на десет минути обикаляхме от стая в стая, крещяхме и пеехме с пълни гърла: „Вън! Вън! Вън!“, докато стените затрепериха и вбесените духове отлетяха, оставяйки след себе си едва доловима миризма на опърлено, плюс стабилно количество опадала мазилка. Взреш ли се зад напуканата и опушена боя, зад тъгата на изоставените вещи, ще забележиш бледи контури, като послеобраза на факла, която си държал в ръка: тук златиста стена, там фотьойл, поовехтял, но тържествуващо оранжев, старият сенник внезапно грейва, полускритите му цветове са изсулват изпод пластовете мръсотия. Вън! Вън! Вън! Анук и Чехълчо тропаха с крака и крещяха, избелелият интериор постепенно придоби по-ясни очертания — червен висок стол край виниловия плот, наниз чанове срещу входа. Разбира се, аз съм наясно, че това е само игра. Ефектни номера за успокояване на уплашено дете. Има още много работа, тежка и изнурителна работа, преди това място да стане истинско. За момента обаче ни е достатъчно да знаем, че къщата ни приема с отворени обятия, така, както и ние нея. Морска сол и хляб пред прага за умилостивяване на местните духове. Санталово дърво върху възглавницата за сладки сънища.
По-късно Анук ми каза, че Чехълчо вече не го е страх, което значи, че всичко е наред. Легнахме си с дрехите, сгушени една в друга върху набрашнения дюшек в спалнята, оставихме всички свещи да горят. Когато се събудихме, утрото бе дошло.
Всъщност събудиха ни камбаните. Не си бях дала сметка колко сме близо до църквата, докато не ги чух: плътен басов звън, който на силно време се разпада на жизнерадостен карильон — бомм-тра-ли-ла-ли-боммм. Поглеждам си часовника. Шест. През счупените кепенци на прозорците се процежда сивкаво златиста светлина, която гали леглото. Ставам и хвърлям поглед към площада, влажните павета искрят.






