— Освен това онзи ден говори с Арманд. Никой не говори с Арманд. Освен мен.
Арманд Воазен. Възрастната дама от „Les Marauds“.
— Харесвам я — отвърнах простичко. — Защо да не говоря с нея?
Жозефин стисна юмруци върху плота. Изглеждаше развълнувана, гласът й проскърца като пропукано от студ стъкло.
— Защото е луда, затова! — размаха пръсти покрай слепоочието си с неопределен жест. — Луда, луда, луда! — сниши глас: — Чуй какво ще ти кажа. Ланскене се разделя от една граница — плъзна върху плота възлест пръст, — прекрачиш ли я, откажеш ли да ходиш на изповед, не проявяваш ли уважение към съпруга си, не му ли готвиш първо, второ и трето и не седиш ли край огнището, унесена в благопристойни мисли, докато го чакаш да се прибере, нямаш ли деца… не носиш ли китки на погребенията на приятелите си… не чистиш ли гостната с прахосмукачка… не… садиш ли… цветя! — лицето й беше пламнало от усилието. Яростта й бушуваше с неудържима мощ. — … тогава значи си луд! — и се изплю. — Луд си, откачен, хората… говорят… за… теб зад гърба ти… и… и… и…
Избухна в сълзи, агонията постепенно освободи лицето й. Видях как погледът й отлита през прозореца зад мен, но отражението във витрината препречваше гледката. Сякаш над нея се бе спуснал някакъв похлупак. Безучастна, иронична, отчаяна.
— Съжалявам. Поувлякох се — допи питието си. — Не биваше да говоря с теб. Ти също. И без друго нещата вече са достатъчно зле.
— Арманд ли ти го каза? — попитах внимателно.
— Трябва да си вървя — свитите й юмруци се забиха в гръдната кост все така скришом, явно й беше нещо като тик. — Трябва да вървя — на лицето й отново се изписа уплаха, устата й увисна и се разтегли в неестествена усмивка, изглеждаше почти като ненормална.
И въпреки това изпълнената с ярост, измъчена жена, която само преди миг бе говорила с мен, далеч не бе луда. Какво — кого — бе видяла, та бе започнала да реагира по този начин? Щом напусна „La Praline“, навела глава във въображаемата буря, застанах до прозореца и я изпратих с поглед. Никой не я приближаваше. Като че ли никой не смееше да погледне след нея. И тогава забелязах Рейно, застанал под свода на църковната порта. До него стоеше плешив мъж, когото не познавах. И двамата бяха втренчили очи във витрината на „La Praline“.
Рейно? Възможно ли е той да е източникът на страха й? Усетих жилка на раздразнение при мисълта, че може би той е човекът, настроил Жозефин срещу мен. Но когато преди малко спомена името му, ми се стори изпълнена с пренебрежение към него, не със страх. Онзи до него беше по-нисък, но здравеняк. Карирана риза с навити ръкави, разкриващи червендалести ръце, мънички интелектуални очилца, странно противоречащи на плътните, масивни черти. Около него витаеше някакво неясно враждебно излъчване.






