ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Освен това онзи ден говори с Арманд. Никой не говори с Арманд. Освен мен.

Арманд Воазен. Възрастната дама от „Les Marauds“.

— Харесвам я — отвърнах простичко. — Защо да не говоря с нея?

Жозефин стисна юмруци върху плота. Изглеждаше развълнувана, гласът й проскърца като пропукано от студ стъкло.

— Защото е луда, затова! — размаха пръсти покрай слепоочието си с неопределен жест. — Луда, луда, луда! — сниши глас: — Чуй какво ще ти кажа. Ланскене се разделя от една граница — плъзна върху плота възлест пръст, — прекрачиш ли я, откажеш ли да ходиш на изповед, не проявяваш ли уважение към съпруга си, не му ли готвиш първо, второ и трето и не седиш ли край огнището, унесена в благопристойни мисли, докато го чакаш да се прибере, нямаш ли деца… не носиш ли китки на погребенията на приятелите си… не чистиш ли гостната с прахосмукачка… не… садиш ли… цветя! — лицето й беше пламнало от усилието. Яростта й бушуваше с неудържима мощ. — … тогава значи си луд! — и се изплю. — Луд си, откачен, хората… говорят… за… теб зад гърба ти… и… и… и…

Избухна в сълзи, агонията постепенно освободи лицето й. Видях как погледът й отлита през прозореца зад мен, но отражението във витрината препречваше гледката. Сякаш над нея се бе спуснал някакъв похлупак. Безучастна, иронична, отчаяна.

— Съжалявам. Поувлякох се — допи питието си. — Не биваше да говоря с теб. Ти също. И без друго нещата вече са достатъчно зле.

— Арманд ли ти го каза? — попитах внимателно.

— Трябва да си вървя — свитите й юмруци се забиха в гръдната кост все така скришом, явно й беше нещо като тик. — Трябва да вървя — на лицето й отново се изписа уплаха, устата й увисна и се разтегли в неестествена усмивка, изглеждаше почти като ненормална.

И въпреки това изпълнената с ярост, измъчена жена, която само преди миг бе говорила с мен, далеч не бе луда. Какво — кого — бе видяла, та бе започнала да реагира по този начин? Щом напусна „La Praline“, навела глава във въображаемата буря, застанах до прозореца и я изпратих с поглед. Никой не я приближаваше. Като че ли никой не смееше да погледне след нея. И тогава забелязах Рейно, застанал под свода на църковната порта. До него стоеше плешив мъж, когото не познавах. И двамата бяха втренчили очи във витрината на „La Praline“.

Рейно? Възможно ли е той да е източникът на страха й? Усетих жилка на раздразнение при мисълта, че може би той е човекът, настроил Жозефин срещу мен. Но когато преди малко спомена името му, ми се стори изпълнена с пренебрежение към него, не със страх. Онзи до него беше по-нисък, но здравеняк. Карирана риза с навити ръкави, разкриващи червендалести ръце, мънички интелектуални очилца, странно противоречащи на плътните, масивни черти. Около него витаеше някакво неясно враждебно излъчване.