— Шоколадовата къщичка? — очите й блестят като слънчица във вода. — Йес! — понася се през помещението с внезапна енергичност, почти се блъска в един висок стол, заобикаля невидима преграда с гигантски подскок, след което се втурва нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. — Изпреварих те, Чехълчо! — трясък на врата. — Бам-бам!
Внезапно ме пронизва сладостна любов към нея, сварва ме неподготвена, както винаги. Малкото ми пътешествениче. Вечно е в движение, никога не мирясва.
Доливам си шоколад, в следващия миг чувам пантите на вратата да проскърцват и се обръщам. Изненадвам го неподготвен — изпитателен поглед, вдигната брадичка, ръбести рамене, релефни вени върху голите, лъщящи ръце. В следващия миг се усмихва. Стиснати устни, никаква топлота.
— Мосю Муска, струва ми се? — питам се какво ли иска. Изглежда толкова не на място. Свед ниско глава, оглежда с бърз поглед щанда. Очите му изпадат от лицето ми, тръгват надолу към гърдите; веднъж, втори път.
— Какво искаше? — има приятен глас, но говори със силен акцент. Поклаща глава, сякаш невярващо. — Какво, по дяволите, може да търси тя на подобно място? — посочва поднос със захаросани бадеми по петдесет франка пакета. — Нещо такова, а? — обръща се към мен с разперени ръце. — Сватби и кръщенета. Каква работа може да има тя със сватби и кръщенета? — отново се усмихва. Този път подкупващо, опитва се да ме спечели, но не успява. — Какво си купи?
— Предполагам питате за Жозефин.
— Жена ми — придава на думите странна интонация, някаква монотонна завършеност. — Такива са жените. Човек се скапва от бачкане, за да спечели някой лев и да свърже двата края, а какво получава в замяна, а? Прахосват всичко за… — още един жест към редиците шоколадови съкровища, нанизите от марципанени плодове, сребриста хартия, копринени цветя. — Какво беше? Подарък? — в гласа му има подозрителност. — Подарък за кого? За себе си? — изсмива се набързо, сякаш самата мисъл буди смях.
Не разбирам какво му влиза в работата. Но в поведението му усещам агресивност, около очите му и в жестикулиращите му ръце виждам нервност, затова предпочитам да подходя предпазливо. Не заради мен — през дългите години, прекарани с майка ми, съм се научила да се грижа за себе си, — заради нея. Преди да мога да го предотвратя, от него се отделя някакъв образ, който хвръква към мен; кърваво кокалче, обвито в дим. Свивам юмруци под щанда. Не искам да виждам нищо от този човек.
Читать дальше
— Сигурно е станало някакво недоразумение. Поканих Жозефин на чаша шоколад. Като приятелка.
— О! — за момент си помислям, че съм го сварила неподготвен. После отново се чува лаещият му смях. Сега вече звучи почти като истински, сякаш се забавлява. Има и нюанс на презрение.






