ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Това ли е, как мислиш? Това ли казват картите?

Оттогава насетне Смъртта започна да се появява във всяка карта, Смъртта и Черния призрак, който бе придобил същото значение. Избягахме му, но той ни последва, затворен в кутия от санталово дърво.

Като противоотрова започнах да чета Юнг и Херман Хесе, запознах се с колективното несъзнателно. Пророчеството е начин да кажем на себе си нещо, което вече знаем. От което се страхуваме. Не съществуват демони, а съвкупност от архетипи, общи за всяка цивилизация. Страх от загубата — Смърт. Страх от промяната на местоположението — Кулата. Страх от прехода — Колесницата.

И въпреки това майка умря.

Върнах внимателно картите в уханната кутия. Довиждане, майко. Тук нашето пътешествие приключва. Спираме тук, за да застанем лице в лице с онова, което ни носят ветровете. Никога повече няма да гледам на карти.

Благослови ме, отче, защото съгреших. Знам, че ме чуваш,

mon pere

, и на никого другиго не бих се изповядал. Определено няма да е на епископа, оградил се на сигурно място в далечната си епархия в Бордо. А църквата изглежда тъй пуста. Чувствам се глупаво долу пред олтара, вдигнал поглед към Господа наш, в неговата вина и агония — златното покритие е изгубило блясъка си от дима на свещите и тъмният филм Му придава тайнствен и загадъчен вид, — и молитвата, която някога бе за мен такова благословение, източник на радост, сега е тежест, вик в полите на безрадостна планина, застрашаваща да ме помете с лавина.

Читать дальше

Дали това е съмнение,

mon pere

? Тази тишина вътре в мен, неспособността да се моля, да се пречистя, да усетя ширение… нима аз съм виновен? Оглеждам църквата, моя живот, и се опитвам да открия в себе си любов към нея. Любов като твоята към статуите, към свети Жером с нащърбения нос, усмихнатата Дева, Жана Д’Арк със знамето й, свети Франциск

35

35 Покровител на животните. — Б.пр.

с нарисуваните гълъби. Лично аз не обичам птиците. Разбирам, че може би е грях спрямо името ми, но това е извън мен. Крясъкът, мръсотията им, дори на входа на църквата, варосаните стени, набраздени със зеленикавите следи от изпражненията им — врявата, която вдигат по време на проповед. Отрових плъховете, плъзнали из това свято място и гризящи светите одежди. Дали не е редно да отровя и гълъбите, които опорочават службата ми? Опитах,

mon pere

, но никакъв резултат. Може би свети Франциск ги пази.

Де да можех да съм по-достоен човек. Липсата на достойнство у мен ме плаши, моята интелигентност, далеч надвишаваща тази на енориашите ми, само подчертава слабостта, крехкостта на съда, който Господ е избрал за свой слуга. Нима това е моята съдба? Мечтаех за по-велики неща, за жертви, за мъченичества. Вместо това прахосвам време в недостойни за мен, в недостойни за теб страхове и безпокойства.