Това ли е, как мислиш? Това ли казват картите?
Оттогава насетне Смъртта започна да се появява във всяка карта, Смъртта и Черния призрак, който бе придобил същото значение. Избягахме му, но той ни последва, затворен в кутия от санталово дърво.
Като противоотрова започнах да чета Юнг и Херман Хесе, запознах се с колективното несъзнателно. Пророчеството е начин да кажем на себе си нещо, което вече знаем. От което се страхуваме. Не съществуват демони, а съвкупност от архетипи, общи за всяка цивилизация. Страх от загубата — Смърт. Страх от промяната на местоположението — Кулата. Страх от прехода — Колесницата.
И въпреки това майка умря.
Върнах внимателно картите в уханната кутия. Довиждане, майко. Тук нашето пътешествие приключва. Спираме тук, за да застанем лице в лице с онова, което ни носят ветровете. Никога повече няма да гледам на карти.
Благослови ме, отче, защото съгреших. Знам, че ме чуваш,
mon pere
, и на никого другиго не бих се изповядал. Определено няма да е на епископа, оградил се на сигурно място в далечната си епархия в Бордо. А църквата изглежда тъй пуста. Чувствам се глупаво долу пред олтара, вдигнал поглед към Господа наш, в неговата вина и агония — златното покритие е изгубило блясъка си от дима на свещите и тъмният филм Му придава тайнствен и загадъчен вид, — и молитвата, която някога бе за мен такова благословение, източник на радост, сега е тежест, вик в полите на безрадостна планина, застрашаваща да ме помете с лавина.
Читать дальше
Дали това е съмнение,
mon pere
? Тази тишина вътре в мен, неспособността да се моля, да се пречистя, да усетя ширение… нима аз съм виновен? Оглеждам църквата, моя живот, и се опитвам да открия в себе си любов към нея. Любов като твоята към статуите, към свети Жером с нащърбения нос, усмихнатата Дева, Жана Д’Арк със знамето й, свети Франциск
35
35 Покровител на животните. — Б.пр.
с нарисуваните гълъби. Лично аз не обичам птиците. Разбирам, че може би е грях спрямо името ми, но това е извън мен. Крясъкът, мръсотията им, дори на входа на църквата, варосаните стени, набраздени със зеленикавите следи от изпражненията им — врявата, която вдигат по време на проповед. Отрових плъховете, плъзнали из това свято място и гризящи светите одежди. Дали не е редно да отровя и гълъбите, които опорочават службата ми? Опитах,
mon pere
, но никакъв резултат. Може би свети Франциск ги пази.
Де да можех да съм по-достоен човек. Липсата на достойнство у мен ме плаши, моята интелигентност, далеч надвишаваща тази на енориашите ми, само подчертава слабостта, крехкостта на съда, който Господ е избрал за свой слуга. Нима това е моята съдба? Мечтаех за по-велики неща, за жертви, за мъченичества. Вместо това прахосвам време в недостойни за мен, в недостойни за теб страхове и безпокойства.






