ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Рейно знае ли?

— Не съм сигурна — така си беше; нямах представа за какво говори. Но аз също го усещах; аромата на променящи се ветрове, онова усещане за откровение. Далечен мирис на огън и озон. Скърцане на отдавна неизползвани инструменти, адската машина на синхронността. Или може би Жозефин е права, че Арманд не е с всичкия си. Та нали можа да види Чехълчо.

— Не допускай Рейно да разбере — каза след малко с блясък в безумните си, енергични очи. — Знаеш кой е той, нали?

Поглеждам я ококорено. Сигурно съм си въобразила думите й. Или може би сънищата ни са се пресекли за кратко, в някоя от онези нощи, когато сме бягали.

— Той е Черния призрак.

Рейно. Като лоша карта. Отново и отново. Смях в крилете.

Доста след като сложих Анук да спи, хвърлих картите на майка ми за пръв път след смъртта й. Държа ги в една кутия от санталово дърво, целите напоени, попили спомените за нея. За миг почти понечих да ги върна обратно, без да съм ги наредила, смутена от внезапно нахлулите спомени, към които ме върна техният аромат. Ню Йорк, колички за хотдог, от които се вдига пара. „Cafe de la Paix“ с безупречните му сервитьори. Монахиня, ядяща сладолед пред катедралата „Notre-Dame“. Хотелски стаи за по една нощ, сърдити портиери, подозрителни gendarmes

34

34 Стражари (фр.). — Б.пр.

, любопитни туристи. И над всичко сянката на Онова, на неуловимото нещо, от което избягахме.

Аз не съм майка ми. Не съм беглец. При все това необходимостта да видя, да узная, е тъй неудържима, че установявам, че съм ги извадила от кутията и съм ги подредила, почти както го правеше тя, край леглото. Бърз поглед назад, за да се уверя, че Анук спи. Не искам да усети безпокойството ми. След това започвам да разбърквам, да сека, разбърквам, сека, докато излязат четири карти.

Десетка, смърт. Тройка, смърт. Двойка, смърт. Колесницата. Смърт. Свещеникът. Кулата. Колесницата. Смърт.

Картите са на майка ми. Това няма нищо общо с мен, казвам си, макар че никак не е трудно да позная Отшелника. Но Кулата? Колесницата? Смъртта?

Картата на Смъртта, заговорва гласът на майка ми в мен, невинаги вещае физическа смърт на някого. Тя може да означава край на определен начин на живот. Промяна. Обръщане на ветровете. Дали е възможно да е имала предвид това?

Не вярвам в предсказанията. Не и както вярваше тя, като начин да опишеш случайните графики на траекториите ни. Не като извинение за бездействието, като опора, когато нещата от лоши станат още по-лоши, осмисляне на вътрешния хаос. Чувам гласа й, звучи ми както някога на кораба, силата й се е превърнала в безапелационна упоритост, духът й в гаснещо отчаяние.

Ами Дисниленд? Какво ще кажеш? Кейовете на Флорида? „Евърглейдс“? Има толкова много за разглеждане в Новия свят, толкова много, за колкото още не сме и започнали да мечтаем.