Фактът, че въпреки цялото си окаяно състояние може да се прави на боец, намекът за напереност в движенията й, когато подпира лакти върху бара и отпива.
— Содом и Гомор през сламка. Ммммм. Мисля, че току-що умрях и се понесох към рая. Поне дотам, докъдето ще ме пуснат.
— Мога да понауча това-онова за Люк, ако искаш. И да ти кажа.
Арманд обмисли предложението ми в мълчание. Усещах как ме наблюдава под спуснатите клепачи. Изпитателно. Най-сетне проговори.
— Всички момчета обичат сладкиши, нали? — гласът й беше небрежен. Съгласих се с твърдението й. — Предполагам, че приятелите му идват тук?
Казах й, че не съм съвсем сигурна кои са му приятелите, но че повечето деца се отбиват редовно.
— Може пак да дойда. Харесва ми шоколадът ти, въпреки че столовете ти са ужасни. Може дори да ти стана редовен клиент.
— За мен ще е удоволствие.
Още една пауза. Разбирам, че Арманд Воазен прави нещата по свой си начин, когато тя реши, не приема да бъде пришпорвана или съветвана. Оставям я да си помисли.
— Ето, заповядай — решението е взето. Бързо залепва на бара банкнота от сто франка.
— Но…
— Ако го видиш, предложи му кутия от каквото си хареса. Не му казвай, че е подарък от мен.
Вземам парите.
— И не позволявай на майка му да те съсипе. Повече от сигурна съм, че вече се е заела с въпроса и разпространява клюките и брътвежите си. Единственото ми дете, а да стане една от Сестрите на спасението на Рейно — очичките й се превръщат в мънички, изпълнени със злоба цепки, облите й бузи се набръчкват дълбоко. — Вече са тръгнали слухове за теб. Знаеш какви. Това, че общуваш с мен, ще влоши допълнително нещата.
Засмивам се.
— Все ще се справя някак си.
Поглежда ме с внезапно напрежение, закачливата нотка е изчезнала от гласа й.
— В теб има нещо — проронва. — Нещо познато. Едва ли сме се виждали преди онзи път в „Les Marauds“, нали?
Лисабон, Париж, Флоренция, Рим. Толкова много хора. Толкова много пресичащи се линии на живота, препокриващи се една друга, насочвани от пощурелите нишки на нашите маршрути. Но не мисля, че сме се срещали.
— И миризмата. Нещо като горене, миризмата на лятна мълния десет секунди след като е ударила земята. Ухание на летни бури и царевични полета в дъжда — лицето й е унесено, очите й търсят моите. — Така е, нали? Това, което казвам, е вярно? Какво си ти?
Читать дальше
Пак тази дума.
Засмива се с пълно гърло и протяга ръка към моята. Кожата й е студена, листо, не плът. Обръща дланта ми нагоре.
— Знаех си! — пръстът й проследява линията на живота, на сърцето. — Знаех си от мига, в който те видях! — после казва на себе си, свела глава, с толкова тих глас, че го усещам като полъх над ръката ми. — Знаех си. Знаех си. Но никога не съм си мислела, че ще те срещна тук, в този град — остър, подозрителен поглед нагоре.






