ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Лейтенант?

Киндерман се обърна:

— Да?

Беше Аткинс.

— Аз съм, сър — смънка той.

— Да, виждам, че си ти. Виждам.

Киндерман се преструваше, че го гледа с неприязън, хвърляйки мрачни погледи към якето и към баретата, преди да срещне погледа му. Очите му бяха малки и с цвят на нефрит. Обръщаха се леко навътре и придаваха на Аткинс постоянен вид на човек, който медитира. Той напомняше на Киндерман за средновековен монах, от онези, които виждаме във филмите, с безрадостни изражения, сериозни и тъпи. Лейтенантът знаеше, че Аткинс не е тъп. На тридесет и две и флотски ветеран от Виетнам, завършил католически университет — зад тази безизразна маска той криеше нещо светло и силно, което бръмчеше, нещо чудесно и обречено на смърт, което криеше не от неискреност, според Киндерман, а заради едно определено душевно благородство. Макар и със слабовата фигура, веднъж той бе издърпал полудял от дрогата, размахал нож гигант от гърлото на Киндерман; а когато дъщерята на Киндерман попадна в онази почти фатална автомобилна катастрофа, Аткинс прекара дванадесет дни и нощи в стаята за посетители в нейното болнично отделение. Беше си взел отпуск заради това. Киндерман го обичаше. Той беше верен като куче.

— Аз също съм тук, Мартин Лутър, и слушам. Киндерман, еврейският мъдрец, е целият в слух. — Че какво друго му оставаше да прави? Да плаче? — Слушам, Аткинс, ти, ходещ анахронизъм. Кажи ми. Докладвай добрите новини от Гент

10

10 Град в Северозападна Белгия — столица на Източна Фландрия — Б.пр.

. Имаме ли някакви отпечатъци от пръсти?

— Много. Навсякъде по греблата. Но са изцапани много зле, лейтенант.

— Жалко.

— Няколко фаса — подхвърли с надежда Аткинс. Това беше полезно. Щяха да проверят кръвната група по тях. — Малко коса по тялото.

Читать дальше

— Това е добре. Много добре. — Това щеше да помогне за идентифицирането на убиеца.

— И това — додаде Аткинс. Извади целофаново пликче. Вътре имаше нещо пластмасово и розово.

— Какво е то?

— Шнола. За женска коса.

Киндерман присви очи, приближавайки пликчето до тях.

— Нещо е напечатано върху нея.

— Да. Пише:

Грейт Фолз, Вирджиния.

Киндерман смъкна пликчето и погледна към Аткинс.

— Продават ги на един щанд за сувенири в Грейт Фолз, — каза той. — Дъщеря ми Джули, тя има такава. Това беше преди две години, Аткинс — аз ѝ я купих. Купих две. Тя има две. — Подаде пликчето на Аткинс и въздъхна. — Детска е.

Аткинс сви рамене. Погледна към навеса и прибра пликчето в джоба си.

— Жената е там, лейтенант.

— Ще благоволиш ли да свалиш тази смешна шапка? Няма да се правим на Дик Пауъл от

Флотът идва

, Аткинс. Престани да обстрелваш Хайфонг; всичко това свърши.

Аткинс смъкна послушно шапката и я пъхна в другия джоб на якето си. Потрепери.

— Наложи я пак — рече тихо Киндерман.

— Добре съм.

— Аз не съм.