— Лейтенант?
Киндерман се обърна:
— Да?
Беше Аткинс.
— Аз съм, сър — смънка той.
— Да, виждам, че си ти. Виждам.
Киндерман се преструваше, че го гледа с неприязън, хвърляйки мрачни погледи към якето и към баретата, преди да срещне погледа му. Очите му бяха малки и с цвят на нефрит. Обръщаха се леко навътре и придаваха на Аткинс постоянен вид на човек, който медитира. Той напомняше на Киндерман за средновековен монах, от онези, които виждаме във филмите, с безрадостни изражения, сериозни и тъпи. Лейтенантът знаеше, че Аткинс не е тъп. На тридесет и две и флотски ветеран от Виетнам, завършил католически университет — зад тази безизразна маска той криеше нещо светло и силно, което бръмчеше, нещо чудесно и обречено на смърт, което криеше не от неискреност, според Киндерман, а заради едно определено душевно благородство. Макар и със слабовата фигура, веднъж той бе издърпал полудял от дрогата, размахал нож гигант от гърлото на Киндерман; а когато дъщерята на Киндерман попадна в онази почти фатална автомобилна катастрофа, Аткинс прекара дванадесет дни и нощи в стаята за посетители в нейното болнично отделение. Беше си взел отпуск заради това. Киндерман го обичаше. Той беше верен като куче.
— Аз също съм тук, Мартин Лутър, и слушам. Киндерман, еврейският мъдрец, е целият в слух. — Че какво друго му оставаше да прави? Да плаче? — Слушам, Аткинс, ти, ходещ анахронизъм. Кажи ми. Докладвай добрите новини от Гент
10
10 Град в Северозападна Белгия — столица на Източна Фландрия — Б.пр.
. Имаме ли някакви отпечатъци от пръсти?
— Много. Навсякъде по греблата. Но са изцапани много зле, лейтенант.
— Жалко.
— Няколко фаса — подхвърли с надежда Аткинс. Това беше полезно. Щяха да проверят кръвната група по тях. — Малко коса по тялото.
Читать дальше
— Това е добре. Много добре. — Това щеше да помогне за идентифицирането на убиеца.
— И това — додаде Аткинс. Извади целофаново пликче. Вътре имаше нещо пластмасово и розово.
— Какво е то?
— Шнола. За женска коса.
Киндерман присви очи, приближавайки пликчето до тях.
— Нещо е напечатано върху нея.
— Да. Пише:
Грейт Фолз, Вирджиния.
Киндерман смъкна пликчето и погледна към Аткинс.
— Продават ги на един щанд за сувенири в Грейт Фолз, — каза той. — Дъщеря ми Джули, тя има такава. Това беше преди две години, Аткинс — аз ѝ я купих. Купих две. Тя има две. — Подаде пликчето на Аткинс и въздъхна. — Детска е.
Аткинс сви рамене. Погледна към навеса и прибра пликчето в джоба си.
— Жената е там, лейтенант.
— Ще благоволиш ли да свалиш тази смешна шапка? Няма да се правим на Дик Пауъл от
Флотът идва
, Аткинс. Престани да обстрелваш Хайфонг; всичко това свърши.
Аткинс смъкна послушно шапката и я пъхна в другия джоб на якето си. Потрепери.
— Наложи я пак — рече тихо Киндерман.
— Добре съм.
— Аз не съм.






