ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Подстрижката ти е по-лоша. Наложи я.

Аткинс се поколеба, после Киндерман допълни:

— Хайде, наложи я. Студено е.

Аткинс намести шапката на главата си.

— Жената е там — повтори той.

— Кой?

— Старицата.

Тялото бе открито на кея пред навеса с лодките тази сутрин, в неделя, тринадесети март, от Джоузеф Меникс, управителя на комплекса, когато пристигнал да отвори: да нагласи стръвта и такъмите, да прегледа каяците, канутата и гребните лодки, които даваше под наем. Показанията на Меникс бяха кратки.

Казвам се Джо Меникс и — какво?

(Прекъсване от страна на разследващия офицер.)

Да. Да, разбрах ви, разбирам. Казвам се Джоузеф Франсиз Меникс и живея на Проспект стрийт 3618 в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия. Притежавам и управлявам навеса за лодки Потомак. Пристигнах тук към пет и половина. Обикновено тогава отварям, залагам стръвта и включвам машината за кафе. Клиентите се появяват към шест; понякога ме чакат, когато пристигна. Днес нямаше никой. Вдигнах вестника от предната врата и аз — ох… Ох, Иисусе, Иисусе.

(Прекъсване; свидетелят се успокоява.)

Отидох там, отворих вратата, влязох, включих кафе-машината. После излязох да преброя лодките. Понякога ги откъсват. Режат веригата с ножици за тел. Така че ги преброих. Всичките си бяха там. После се обръщам да се върна, и виждам детската количка и тази купчина вестници, и виждам… виждам…

(Свидетелят посочва към тялото на жертвата; не може да продължи; разследващият офицер отлага по-нататъшните си въпроси.)

Жертвата беше Томас Джошуа Кинтри, дванадесетгодишно чернокожо момче и син на Луис Анабел Кинтри, вдовица, на тридесет и осем, преподавателка по чужди езици в университета в Джорджтаун. Томас Кинтри разнасяше

Уошингтън поуст

. Тази сутрин беше направил доставката си в навеса за лодки приблизително към пет сутринта. Меникс се обади в полицейското управление в пет и тридесет и осем. Идентифицирането на жертвата стана веднага заради етикета с името му — заедно с адреса и телефонния му номер — бродиран върху зелената му карирана канадка: Томас Кинтри беше ням. Разнасяше вестници от тринайсет дни, иначе Меникс щеше да го познае. Но той не го позна. А Киндерман не се затрудни; той познаваше момчето от работата му в полицейския клуб.

— Старицата — повтори мрачно Киндерман. После свъси вежди в озадачен поглед, докато се взираше към реката.

— Тя е в къщичката под навеса, лейтенант.

Киндерман обърна глава и фиксира Аткинс с пронизващ поглед.

— Стоплила ли се е? — попита го. — Увери се, че се е стоплила.

— Увихме я с едно одеяло, а и камината гори.

— Трябва да хапне. Дайте ѝ супа, гореща супа.

— Вече хапна бульон.

— Бульонът е добре, просто се увери, че се е стоплила.