ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Елън Броуди беше трийсет и шест годишна, с пет години по-млада от своя съпруг, а фактът, че изглеждаше най-много на трийсет, пораждаше у Броуди едновременно чувство на гордост и на досада: гордееше се, защото нейната красота и младостта й доказваха, че самият той е мъж с вкус и не е лишен от привлекателност; беше му досадно, защото тя бе съумяла да съхрани добрата си външност, независимо че му бе родила трима сина, а Броуди вече се безпокоеше за кръвното си налягане и за пълнеещата си талия — макар че при своите деветдесет килограма и метър и деветдесет височина той все още не можеше да се нарече пълен. Понякога през лятото Броуди се хващаше, че поглежда с лениво сладострастие младите дългокраки момичета, разхождащи се из града, чиито неподдържани от сутиени гърди се поклащаха под тънките памучни блузки. Но никога не изпитваше радост от това, защото веднага се запитваше дали и Елън не чувства подобна възбуда при вида на загорелите стройни момчета, които така красиво допълваха младите момичета. Щом тази мисъл се появеше в главата му, той се усещаше още по-зле, тъй като за него това бе припомняне, че вече е във втората половина на четирийсетте и че по-голямата част от живота му е преминала.

Лятото беше труден сезон за Елън Броуди. Тогава с нова сила я обладаваха мисли, които постоянно отпъждаше от себе си — мисли за пропуснатите възможности и за живота, на който би могла да се радва. В града тя срещаше съученичките си, с които бе израснала — те се бяха омъжили за банкери и търговски посредници, през зимата живееха в Ню Йорк, а лятото прекарваха в Амити. Бяха красиви, уверени в себе си жени, които с еднаква лекота и непринуденост играеха тенис и водеха светски разговори, жени, които (никак не се съмняваше в това) пускаха шеги по неин адрес в смисъл, че Елън Шепърд била принудена да се омъжи за същия онзи полицай, който й беше направил дете на задната седалка на своя форд, производство 1948 година. Но нещата не стояха точно така.

Когато се запозна с Броуди, Елън беше на двайсет и една години. Току-що бе завършила първи курс в Уесли

2

2 Женски колеж в град Мейкън, щата Джорджия. — Б.пр.

и прекарваше лятната си ваканция в Амити със своите родители. Откакто рекламното бюро, в което работеше баща й, се премести от Лос Анджелис в Ню Йорк, летуваха тук в продължение на единайсет години. За разлика от своите приятелки, Елън не бързаше да се омъжи, макар че не изключваше възможността да си намери съпруг измежду младежите от своята среда година или две след завършване на колежа. Тази мисъл нито я радваше, нито я огорчаваше. Също като майка си тя бе доволна от материалната обезпеченост, осигурена й от нейния баща. Ала съвсем не гореше от желание да преживее живота си като своите родители.