ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Другият, Хенри Кимбъл, който бе служил трийсет години в армията, предпочиташе дежурството от полунощ до четири сутринта, защото то му даваше възможност да си отспи, преди да започне работа — през деня беше барман в „Саксън“. Хендрикс се опита да се свърже с Кимбъл по радиото и да го накара да мине по плажа покрай Олд Мил Роуд, но както и очакваше, опитът му излезе безуспешен. Както винаги, Кимбъл спеше дълбоко в полицейската кола, паркирана зад аптеката. Ето защо Хендрикс взе телефона и набра домашния номер на своя шеф.

Броуди спеше, но това вече беше онази крайна фаза на полусън, когато виденията бързо се сменят и пробуждането може да настъпи всеки момент. Щом се раздаде първият звън, Броуди сънуваше, че е отново в училище и че прегръща някакво момиче на училищното стълбище. Второто позвъняване изтри видението. Броуди се обърна в леглото и вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе, обажда се Хендрикс. Не исках да ви безпокоя по това време, но…

— Колко е часът?

— Пет и двайсет.

— Ленард, надявам се, не ме будиш заради някоя глупост.

— Изглежда, че ни се отваря работа поради една плаваща.

— Плаваща? О, господи, какво пък значи това?

Хендрикс бе използвал думата „плаваща“, която бе прочел в своя детективски роман.

— Удавница обясни той смутено и разказа на Броуди за телефонния си разговор с Фут. — Помислих си, че ще поискате да проверите случая, преди хората да са излезли на плажа. По всичко личи, че днес денят ще бъде слънчев.

Броуди изпусна една шумна въздишка.

— Къде е Кимбъл? — попита той и после бързо добави: — Впрочем, близко е до ума. Ще взема да монтирам в колата такова радиоустройство, което да не може да се изключва.

Хендрикс почака малко и каза:

— Както ви казах, шефе, никак не ми си щеше да ви безпокоя…

Читать дальше

Конец ознакомительного отрывка

Купить книгу

— Знам, Ленард. Правилно постъпваш, като ми се обаждаш. Щом като тъй и тъй съм се събудил, ще стана. Ще се обръсна, ще взема душ, ще изпия едно кафе и по пътя към участъка ще се отбия на плажа край Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, да видя дали случайно твоята „плаваща“ не се е появила там. После, когато започне дневното дежурство, ще отида да поговоря с Фут и приятеля на момичето. Довиждане.

Броуди остави слушалката и се протегна. Погледна жена си, която лежеше до него на широкото легло. Телефонният звън я беше събудил, но когато разбра, че нищо особено не се е случило, тя отново потъна в сън.