— По устните й заиграва тъжна усмивка. — Оказва се, че ти си по-смела от мен.
— Хана…
— Недей — маха с ръка тя и ме прекъсва. — Ти го заслужаваш. Заслужаваш повече.
Не знам как да отговоря на това. Иска ми се да я прегърна, но вместо върху раменете й, слагам ръце на кръста си. Вятърът се засилва и аз потръпвам от студения полъх.
— Ще ми липсваш, Хана — казвам след малко.
Хана прави няколко крачки напред, забива върха на маратонката си в пясъка и той се издига на дъга, увисва във въздуха за част от секундата, после се посипва около нас.
— Е, знаеш къде да ме намериш.
Оставаме заслушани в шума на отлива, водата се отдръпва, отърква се в скалите и отмива микроскопични песъчинки от него. Един ден, след хиляди години, камъкът ще се превърне в пясък. И може би след много, много време тук ще остане само вода. Всичко това ще се превърне в пясък.
Хана се обръща към града, казва:
— Хайде да се надбягваме до пистата — и се затичва, преди да кажа „добре“.
— Не е честно! — викам след нея, но не бързам да я настигна. Оставям я на няколко крачки пред себе си и се опитвам да я запечатам в съзнанието си такава: бягаща, усмихната, загоряла на слънцето, щастлива, хубава и моя; русата й коса блести с последните слънчеви лъчи като факла, като знак за нещо прекрасно, което ни предстои, като добри дни и за двете ни.
Любов — най-смъртоносната болест на света.
Убива те и в двата случая — когато я имаш, и когато я нямаш.
Но това невинаги е така.
Наказващите и наказаните. Екзекуторът, острието; отмяна на присъдата в последната минута; дълбока въздишка и поглед към небето над теб, и „Благодаря ти, Господи!“
Любовта може да те убие, но може и да те спаси.
Трябва да вървя.
Смърт чака ме, ако остана тук.
Откъс от „Ромео и Жулиета“, Уилям Шекспир, препечатано в „Сто цитата, които трябва да знаем за границата“, „Принстън Ривю“
Когато към полунощ тръгвам към Брукс Стрийт, навън вече е захладяло и аз вдигам ципа на якето чак до брадичката. Улиците са тихи и тъмни, както винаги. Не се чува дори шумолене, нищо не помръдва, завесите по прозорците са неподвижни, няма прибягващи сенки по стените, няма горящи котешки очи или драскащи крачета на мишки, нито далечни стъпки на регулатори, тръгнали на поредната обиколка. Всичко е притихнало в очакване на зимата, целият град е като замръзнал и това малко ме плаши. Спомням си отново за онази къща в Пустошта, оцеляла незнайно как от летящите бомби, напълно съхранена, но необитаема, с растящи диви цветя из стаите.
Читать дальше
Брукс Стрийт 37 е заключена.
Толкова се изненадвам, че забравям за страха и съмненията. Умът ми е в Алекс, къде е той, той ли е заключил вратата. Може да я е заключил, за да предпази вещите ни.






