ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Кога? — пита тя, захапва долната си устна и се заглежда встрани.

— Решихме го днес. Тази сутрин.

— Не, питам кога ще заминеш.

Колебанието ми трае не повече от секунда. След тази сутрин не съм сигурна, че познавам добре света, в който живея. Но познавам добре Хана и знам, че никога няма да ме предаде — поне не сега, преди да са забили онези игли в мозъка й, не са го разделили на части и не са я превърнали в инвалид. Защото, както осъзнавам сега, точно това е лечението: то изрязва от хората частица от тях и ги лишава от идентичност.

Но дотогава, докато дойде време да я изрежат, ще е твърде късно.

— В петък — казвам, — следващата седмица.

Тя вдишва остро, въздухът свисти между зъбите й.

— Занасяш ме — повтаря отчаяно.

— Трябва да ме разбереш. Аз… си нямам никого тук — отвръщам.

Тя отново ме поглежда. Очите й са огромни, виждам обидата в тях.

— Аз съм тук.

Изведнъж взимам решение. То е просто, смешно просто. Почти се изсмивам на глас.

— Ела с нас — изстрелвам към нея.

Хана оглежда бързо плажа, но всички вече са си тръгнали. Старецът е към средата на пътя си, далече от нас.

— Говоря сериозно, Хана. Можеш да дойдеш с нас. Там ще ти хареса. Невероятно е. Цялото селище…

— Ти си била там? — прекъсва ме рязко тя.

Бузите ми пламват. Чак сега се сещам, че не съм й казала за екскурзията ни до Пустошта. Знам, че ще възприеме и това като предателство. Някога й казвах всичко.

— Само веднъж. И само за няколко часа. Там е фантастично, Хана. Няма нищо общо с онова, което сме си представяли. И преминаването… самият факт, че можеш да ходиш, където си искаш… Толкова е различно от онова, което са ни казвали… За всичко са ни лъгали, Хана.

Спирам за миг и я поглеждам. Тя навежда глава и измъква някакъв конец от ръба на шортите си.

— Можем да го направим — казвам тихо. — Да заминем тримата.

Хана не отговаря. Дълго се взира в океана. След цяла вечност поклаща почти незабележимо глава, поглежда ме и се усмихва тъжно:

— Ще ми липсваш, Лена.

— Хана… — започвам аз, но тя ме прекъсва:

— А може и да не ми липсваш. — Става и изтупва пясъка от шортите си. — Нали това ни обещават след лечението? Няма болка. Не и

такава

болка.

— Няма нужда да се подлагаш на това — казвам и също ставам. — Ела с нас.

Тя се смее тъжно.

— И да оставя всичко това? — сочи с ръка наоколо. Виждам, че иска да се пошегува, но не й се получава. Въпреки всичките протести, тайните купони и забранената музика, Хана не иска да остави живота си и това място: единственото, което някога сме познавали. Естествено, за нея тук

има

живот, тя има семейство, бъдеще и добър партньор. Аз нямам нищо.

Ъгълчетата на устата й започват да потрепват, тя навежда глава и рита с крак в пясъка. Искам да я успокоя, но не знам какво да кажа. Усещам остра болка в гърдите.