— Кога? — пита тя, захапва долната си устна и се заглежда встрани.
— Решихме го днес. Тази сутрин.
— Не, питам кога ще заминеш.
Колебанието ми трае не повече от секунда. След тази сутрин не съм сигурна, че познавам добре света, в който живея. Но познавам добре Хана и знам, че никога няма да ме предаде — поне не сега, преди да са забили онези игли в мозъка й, не са го разделили на части и не са я превърнали в инвалид. Защото, както осъзнавам сега, точно това е лечението: то изрязва от хората частица от тях и ги лишава от идентичност.
Но дотогава, докато дойде време да я изрежат, ще е твърде късно.
— В петък — казвам, — следващата седмица.
Тя вдишва остро, въздухът свисти между зъбите й.
— Занасяш ме — повтаря отчаяно.
— Трябва да ме разбереш. Аз… си нямам никого тук — отвръщам.
Тя отново ме поглежда. Очите й са огромни, виждам обидата в тях.
— Аз съм тук.
Изведнъж взимам решение. То е просто, смешно просто. Почти се изсмивам на глас.
— Ела с нас — изстрелвам към нея.
Хана оглежда бързо плажа, но всички вече са си тръгнали. Старецът е към средата на пътя си, далече от нас.
— Говоря сериозно, Хана. Можеш да дойдеш с нас. Там ще ти хареса. Невероятно е. Цялото селище…
— Ти си била там? — прекъсва ме рязко тя.
Бузите ми пламват. Чак сега се сещам, че не съм й казала за екскурзията ни до Пустошта. Знам, че ще възприеме и това като предателство. Някога й казвах всичко.
— Само веднъж. И само за няколко часа. Там е фантастично, Хана. Няма нищо общо с онова, което сме си представяли. И преминаването… самият факт, че можеш да ходиш, където си искаш… Толкова е различно от онова, което са ни казвали… За всичко са ни лъгали, Хана.
Спирам за миг и я поглеждам. Тя навежда глава и измъква някакъв конец от ръба на шортите си.
— Можем да го направим — казвам тихо. — Да заминем тримата.
Хана не отговаря. Дълго се взира в океана. След цяла вечност поклаща почти незабележимо глава, поглежда ме и се усмихва тъжно:
— Ще ми липсваш, Лена.
— Хана… — започвам аз, но тя ме прекъсва:
— А може и да не ми липсваш. — Става и изтупва пясъка от шортите си. — Нали това ни обещават след лечението? Няма болка. Не и
такава
болка.
— Няма нужда да се подлагаш на това — казвам и също ставам. — Ела с нас.
Тя се смее тъжно.
— И да оставя всичко това? — сочи с ръка наоколо. Виждам, че иска да се пошегува, но не й се получава. Въпреки всичките протести, тайните купони и забранената музика, Хана не иска да остави живота си и това място: единственото, което някога сме познавали. Естествено, за нея тук
има
живот, тя има семейство, бъдеще и добър партньор. Аз нямам нищо.
Ъгълчетата на устата й започват да потрепват, тя навежда глава и рита с крак в пясъка. Искам да я успокоя, но не знам какво да кажа. Усещам остра болка в гърдите.






