ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Или съм закъсняла? Или съм подранила? Вече се готвя да прескоча оградата, когато той изниква от сенките вдясно от мен.

— Алекс! — Разделили сме се само преди няколко часа, но толкова се радвам да го видя, че забравям да шепна. Втурвам се към него с една-единствена мисъл — скоро ще бъде изцяло мой.

— Шшштт.

Прегръщам го, буквално скачам върху него, той ме притиска до себе си и леко залита назад. Навежда лице към мен, аз виждам, че се усмихва, и знам, че е не по-малко щастлив от мен. После целува върха на носа ми и прошепва:

— Още не сме в безопасност.

— Да, остава ни още малко. — Надигам се на пръсти и го целувам. Както обикновено, допирът на устните му прогонва всичко лошо в целия свят. С мъка се отдръпвам и го плесвам закачливо по ръката. — Дай ми ключа.

— Ключ ли? — поглежда ме объркано той.

— За катинара. — Опитвам се да го привлека към себе си, но той отстъпва назад и клати глава, лицето му се изопва и пребледнява. И в този момент разбирам, и двамата разбираме. Алекс понечва да каже нещо, но му трябва цяла вечност, през която най-после зацепвам защо го виждам толкова ясно. Той стои в рамка от светлина, не помръдва като хваната между фаровете на кола сърна. (Тази вечер регулаторите са взели със себе си прожектори.) Един глас разкъсва мрака:

— Не мърдай! На място и двамата. Ръцете на главите!

В същия момент гласът на Алекс най-после достига до мен.

— Бягай, Лена, бягай!

И отстъпва назад към тъмните сенки, но на мен ми трябва повече време да задействам краката си, и когато най-после хуквам като сляпа по първата възможна улица, нощта оживява, изпълва се с движещи се сенки, които протягат ръце към мен, викат, хващат ме за косата, десетки, не, стотици се материализират от въздуха, дърветата, земята.

— Хванете я! Хванете я!

Сърцето ми бие в гърлото, не мога да дишам. Страх ме е, умирам от страх. Сенките се превръщат в хора, всички протягат ръце към мен, крещят, оръжията в ръцете им — пушки, пистолети, палки — блестят зловещо на светлината на прожекторите. Изплъзвам се от нечии груби ръце и хуквам нагоре по хълма към Брандън Роуд, но те са много бързи. Преди да се скрия, един регулатор ме хваща отзад. Успявам да се измъкна, но се блъскам в мъж в униформа на охранител, ръцете му ме сграбчват здраво. Страхът ме поглъща, покрива ме като черен плащ, притиска ме и ми отнема дъха.

Една патрулна кола спира до мен, въртящата се отгоре лампа осветява всичко, но само за секунда, после пак настъпва мрак, светът около мен пулсира — черно, бяло, черно, бяло, всичко се движи бавно, на импулси, като в стар филм.

Виждам нечие лице да се изкривява в злобен вик, отляво изскача куче с оголени зъби. Някой крещи:

— Свалете я на земята! Свалете я на земята!

„Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам!“

Силен свирещ звук, писък, палка, замръзнала във въздуха.