Или съм закъсняла? Или съм подранила? Вече се готвя да прескоча оградата, когато той изниква от сенките вдясно от мен.
— Алекс! — Разделили сме се само преди няколко часа, но толкова се радвам да го видя, че забравям да шепна. Втурвам се към него с една-единствена мисъл — скоро ще бъде изцяло мой.
— Шшштт.
Прегръщам го, буквално скачам върху него, той ме притиска до себе си и леко залита назад. Навежда лице към мен, аз виждам, че се усмихва, и знам, че е не по-малко щастлив от мен. После целува върха на носа ми и прошепва:
— Още не сме в безопасност.
— Да, остава ни още малко. — Надигам се на пръсти и го целувам. Както обикновено, допирът на устните му прогонва всичко лошо в целия свят. С мъка се отдръпвам и го плесвам закачливо по ръката. — Дай ми ключа.
— Ключ ли? — поглежда ме объркано той.
— За катинара. — Опитвам се да го привлека към себе си, но той отстъпва назад и клати глава, лицето му се изопва и пребледнява. И в този момент разбирам, и двамата разбираме. Алекс понечва да каже нещо, но му трябва цяла вечност, през която най-после зацепвам защо го виждам толкова ясно. Той стои в рамка от светлина, не помръдва като хваната между фаровете на кола сърна. (Тази вечер регулаторите са взели със себе си прожектори.) Един глас разкъсва мрака:
— Не мърдай! На място и двамата. Ръцете на главите!
В същия момент гласът на Алекс най-после достига до мен.
— Бягай, Лена, бягай!
И отстъпва назад към тъмните сенки, но на мен ми трябва повече време да задействам краката си, и когато най-после хуквам като сляпа по първата възможна улица, нощта оживява, изпълва се с движещи се сенки, които протягат ръце към мен, викат, хващат ме за косата, десетки, не, стотици се материализират от въздуха, дърветата, земята.
— Хванете я! Хванете я!
Сърцето ми бие в гърлото, не мога да дишам. Страх ме е, умирам от страх. Сенките се превръщат в хора, всички протягат ръце към мен, крещят, оръжията в ръцете им — пушки, пистолети, палки — блестят зловещо на светлината на прожекторите. Изплъзвам се от нечии груби ръце и хуквам нагоре по хълма към Брандън Роуд, но те са много бързи. Преди да се скрия, един регулатор ме хваща отзад. Успявам да се измъкна, но се блъскам в мъж в униформа на охранител, ръцете му ме сграбчват здраво. Страхът ме поглъща, покрива ме като черен плащ, притиска ме и ми отнема дъха.
Една патрулна кола спира до мен, въртящата се отгоре лампа осветява всичко, но само за секунда, после пак настъпва мрак, светът около мен пулсира — черно, бяло, черно, бяло, всичко се движи бавно, на импулси, като в стар филм.
Виждам нечие лице да се изкривява в злобен вик, отляво изскача куче с оголени зъби. Някой крещи:
— Свалете я на земята! Свалете я на земята!
„Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам!“
Силен свирещ звук, писък, палка, замръзнала във въздуха.






