ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Мълчаливо благодаря на Бог, че е помогнал на Алекс да се спаси. Това си е истинско чудо.

— Нямахме представа — казва Каръл, все още с треперещ глас, толкова различен от всекидневния премерен тон. Сега разбирам: тя не просто е изпаднала в истерия. Тя е направо ужасена. — Трябва да ни повярвате! Нямахме никаква представа, че е заразена. Нямаше знаци. Имаше си апетит. Не закъсняваше за работа. Не менеше настроенията си…

— Сигурно е прикривала симптомите — прекъсва я регулаторът. — Заразените често го правят.

Усещам отвращението в гласа му, когато произнася „заразен“, сякаш казва „хлебарка“ или „терорист“.

— Какво ще правим сега?

Гласът на Каръл заглъхва. Явно са минали в хола.

— Ще решим проблема бързо — отвръща регулаторът. — С малко късмет, мисля, че до края на седмицата…

Думите стават неразбираеми, гласовете се изгубват. Опирам чело до вратата, вдишвам и издишвам, фокусирам се в това. Събирам сили, ставам и успявам да се задържа на крака. Замайването все още е силно, затова бързам да се облегна на стената и да премисля възможностите. Трябва да разбера какво точно се случва. Да знам откога регулаторите са наблюдавали нашата къща и да се уверя, че Алекс е жив и в безопасност. Трябва да говоря с Хана. Тя ще ми помогне. Тя ще ме научи какво да направя.

Натискам дръжката и осъзнавам, че вратата е заключена отвън.

Разбира се. Сега съм затворница.

И изведнъж, докато стоя с ръка върху дръжката, тя започва да се движи, чува се изщракване. Обръщам се, забравям за болката и се хвърлям към леглото в мига, когато вратата се отваря и Джени влиза отново.

Не успявам да затворя очи достатъчно бързо и тя се провиква към коридора:

— Събуди се.

В ръцете си държи чаша с вода, но явно не иска да влиза в стаята. Остава на прага и ме наблюдава оттам.

Не ми се говори с Джени, но съм много жадна. Имам чувството, че устата ми е пълна с пясък.

— Това за мен ли е? — соча към чашата. Гласът ми е прегракнал и треперещ.

Джени кима, но устните й оформят съвършена бяла линия. Явно е инструктирана да не говори с мен. Стрелва се бързо напред, оставя чашата на малката разнебитена масичка до леглото и се връща със същата бързина.

— Леля Каръл каза, че това ще ти помогне.

— За какво ще ми помогне?

Отпивам дълга благодарна глътка и пожарът в гърлото ми като че ли намалява.

Джени вдига рамене.

— Сигурно за инфекцията.

Ето защо стои до вратата и не иска да влезе при мен. Аз съм болна, мръсна, инфектирана. Страхува се да не се зарази.

— Няма да се разболееш, ако влезеш, знаеш ли това?

— Знам — казва бързо и някак отбранително тя, но остава на мястото си.

Чувствам се ужасно уморена.

— Колко е часът?

— Три и половина — отвръща тя.

Това ме изненадва. Минало е сравнително малко време, откакто излязох от дома за срещата с Алекс.