Мълчаливо благодаря на Бог, че е помогнал на Алекс да се спаси. Това си е истинско чудо.
— Нямахме представа — казва Каръл, все още с треперещ глас, толкова различен от всекидневния премерен тон. Сега разбирам: тя не просто е изпаднала в истерия. Тя е направо ужасена. — Трябва да ни повярвате! Нямахме никаква представа, че е заразена. Нямаше знаци. Имаше си апетит. Не закъсняваше за работа. Не менеше настроенията си…
— Сигурно е прикривала симптомите — прекъсва я регулаторът. — Заразените често го правят.
Усещам отвращението в гласа му, когато произнася „заразен“, сякаш казва „хлебарка“ или „терорист“.
— Какво ще правим сега?
Гласът на Каръл заглъхва. Явно са минали в хола.
— Ще решим проблема бързо — отвръща регулаторът. — С малко късмет, мисля, че до края на седмицата…
Думите стават неразбираеми, гласовете се изгубват. Опирам чело до вратата, вдишвам и издишвам, фокусирам се в това. Събирам сили, ставам и успявам да се задържа на крака. Замайването все още е силно, затова бързам да се облегна на стената и да премисля възможностите. Трябва да разбера какво точно се случва. Да знам откога регулаторите са наблюдавали нашата къща и да се уверя, че Алекс е жив и в безопасност. Трябва да говоря с Хана. Тя ще ми помогне. Тя ще ме научи какво да направя.
Натискам дръжката и осъзнавам, че вратата е заключена отвън.
Разбира се. Сега съм затворница.
И изведнъж, докато стоя с ръка върху дръжката, тя започва да се движи, чува се изщракване. Обръщам се, забравям за болката и се хвърлям към леглото в мига, когато вратата се отваря и Джени влиза отново.
Не успявам да затворя очи достатъчно бързо и тя се провиква към коридора:
— Събуди се.
В ръцете си държи чаша с вода, но явно не иска да влиза в стаята. Остава на прага и ме наблюдава оттам.
Не ми се говори с Джени, но съм много жадна. Имам чувството, че устата ми е пълна с пясък.
— Това за мен ли е? — соча към чашата. Гласът ми е прегракнал и треперещ.
Джени кима, но устните й оформят съвършена бяла линия. Явно е инструктирана да не говори с мен. Стрелва се бързо напред, оставя чашата на малката разнебитена масичка до леглото и се връща със същата бързина.
— Леля Каръл каза, че това ще ти помогне.
— За какво ще ми помогне?
Отпивам дълга благодарна глътка и пожарът в гърлото ми като че ли намалява.
Джени вдига рамене.
— Сигурно за инфекцията.
Ето защо стои до вратата и не иска да влезе при мен. Аз съм болна, мръсна, инфектирана. Страхува се да не се зарази.
— Няма да се разболееш, ако влезеш, знаеш ли това?
— Знам — казва бързо и някак отбранително тя, но остава на мястото си.
Чувствам се ужасно уморена.
— Колко е часът?
— Три и половина — отвръща тя.
Това ме изненадва. Минало е сравнително малко време, откакто излязох от дома за срещата с Алекс.






