ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Колко време ме е нямало?

Тя отново вдига рамене:

— Когато те донесоха, беше в безсъзнание — обяснява с равен тон, сякаш е нещо естествено, последствие от моя грешка, а не защото регулаторите ме фраснаха с палка по главата. Ето ти виц. Тя ме гледа, сякаш аз съм лудата, аз съм опасната. А онзи тъпак долу, който едва не размаза черепа ми по земята, е спасителят.

Читать дальше

Не мога повече да я гледам и обръщам глава към стената.

— Къде е Грейс?

— Долу — отговаря тя, вече с нормалния си тон. — Тази нощ трябваше двете да спим в спални чували в хола.

Естествено, държат Грейс далеч от мен: малката впечатлителна Грейси трябва да бъде пазена зорко от болната си братовчедка. Аз наистина се чувствам болна, чувствам се отвратително. И отново започвам да си фантазирам, че подпалвам къщата. Леля има късмет, че нямам при себе си кибрит. Иначе като нищо ще го направя.

— Кажи ми какво стана. — Гласът на Джени се снишава до шепот, езикът й се раздвоява като на малка змия. — Кой те зарази?

— Джени!

Обръщам глава, изненадана да чуя гласа на Рейчъл. Виждам я застанала до вратата, стои и ни гледа с напълно непроницаемо лице.

— Леля Каръл иска да слезеш долу — казва на Джени тя и Джени веднага забързва към вратата, като ми хвърля оттам последен поглед, изпълнен със страх и възхищение. Чудя се дали и аз съм гледала така преди години, когато Рейчъл пипна делириум и трябваше четирима регулатори да я държат здраво за пода, преди да я отведат в лабораториите.

Рейчъл приближава до мен все със същия застинал израз на лицето.

— Как се чувстваш? — пита тихо.

— Фантастично! — отвръщам язвително, но тя продължава да ме гледа по същия начин, дори не трепва.

— Вземи тези — протяга ръка към мен и аз виждам две бели таблетки.

— Какво е това? Транквиланти ли са?

Миглите й потрепват.

— Това е адвил.

Долавям раздразнение зад външното спокойствие и се поздравявам за това. Не ми харесва да стои там, спокойна и далечна, и да ме оглежда, сякаш съм изложена в музей за препарирани животни.

— Каръл ли те извика?

Не знам дали да й се доверя за адвила, но решавам да рискувам. Главата ми ще се пръсне и според мен, дори и да е транквилант, надали ще може да влоши нещата повече от това. Каквото и да е, няма да мога да скоча от леглото и да избягам през вратата. Взимам хапчетата и ги гълтам с много вода;

— Да, и аз дойдох веднага. — Тя сяда на леглото до мен. — Спях, когато се обади.

— Съжалявам за неудобството. Но не съм искала да ме ударят по главата и да ме домъкнат тук.

Никога не съм й говорила по този начин и виждам, че това я изненадва.