ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя разтрива уморено чело и за миг ми се струва, че виждам старата Рейчъл, моята Рейчъл, по-голямата ми сестра, която някога ме тероризираше с гъделичкане, сплиташе ми косата с удоволствие и се оплакваше, че продавачът винаги слага в моя сладолед по-големи топки.

Но образът избледнява бързо, сякаш някой го покрива с воал. Невероятно е, че съм приемала за нормално излекуваните да живеят сякаш покрити с плътен воал, потънали в сън. Може би, защото и аз съм сънувала през цялото време. Спала съм, и може би щях да проспя целия си живот, ако Алекс не ме бе събудил. Най-после виждам ясно света.

Рейчъл мълчи. Аз също нямам какво да й кажа, двете седим и се гледаме безмълвно. Затварям очи и чакам болката да отшуми, вслушвам се и се опитвам да различа поне няколко думи от какофонията от гласове, стъпки и приглушени възклицания на първия етаж, примесени с шума от телевизора в кухнята, но не успявам.

Най-накрая Рейчъл заговаря:

— Какво стана снощи, Лена?

Отварям очи и срещам погледа й.

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

Тя поклаща бавно глава.

— Аз съм ти сестра.

— Сякаш това означава нещо за теб.

Тя се отдръпва леко, само сантиметър. После пита отново. Гласът й е твърд като кремък.

— Кажи кой беше. Кой те зарази?

— Това е най-важното, нали? — викам, обръщам се на другата страна, вторачвам се в стената и потръпвам от студ. — Ако си дошла да ме разпитваш, само си губиш времето. По-добре си тръгвай.

— Дойдох, защото се тревожа.

— За какво? За семейството? За репутацията си? — Продължавам да гледам упорито в стената, като вдигам лекото памучно одеяло чак до брадичката си. — Или се тревожиш да не си помислят, че си знаела? Да не ти лепнат етикета „симпатизант“?

— Не се заяждай — въздъхва тя. — Тревожа се за теб. За теб, Лена. Искам да си в безопасност. Искам да бъдеш

щастлива

.

Обръщам се и забивам поглед в нея, обзета от гняв, не, от нещо по-дълбоко, от омраза. Мразя я заради лъжите й. Мразя я заради преструвките, че лъже, че й пука за мен, че изобщо използва думата „загрижена“.

— Ти си лъжкиня — избухвам неволно. — Знаела си за мама.

Този път воалът пада. Тя се свива като ударена.

— За какво говориш?

— Знаела си, че не се е… не се е самоубила. Че са я отвели.

Читать дальше

Рейчъл ме гледа объркано.

— Нямам представа за какво говориш, Лена.

Рейчъл не знае. Радвам се, че поне за това греша. Не знае и никога не е знаела. Отдъхвам си, но ми става мъчно за нас.

— Рейчъл — започвам по-меко, — тя е била в Криптата. Била е затворена там през цялото време.

Рейчъл ме зяпва с отворена уста. После става рязко, изпъва панталоните си и почиства невидими прашинки от тях.

— Лена… ти падна на главата си. Удари се лошо. — Отново онзи тон, сякаш сама съм си го причинила. — Изтощена си и си объркана.

Не възразявам. Няма смисъл. Прекалено е късно за Рейчъл.