Тя разтрива уморено чело и за миг ми се струва, че виждам старата Рейчъл, моята Рейчъл, по-голямата ми сестра, която някога ме тероризираше с гъделичкане, сплиташе ми косата с удоволствие и се оплакваше, че продавачът винаги слага в моя сладолед по-големи топки.
Но образът избледнява бързо, сякаш някой го покрива с воал. Невероятно е, че съм приемала за нормално излекуваните да живеят сякаш покрити с плътен воал, потънали в сън. Може би, защото и аз съм сънувала през цялото време. Спала съм, и може би щях да проспя целия си живот, ако Алекс не ме бе събудил. Най-после виждам ясно света.
Рейчъл мълчи. Аз също нямам какво да й кажа, двете седим и се гледаме безмълвно. Затварям очи и чакам болката да отшуми, вслушвам се и се опитвам да различа поне няколко думи от какофонията от гласове, стъпки и приглушени възклицания на първия етаж, примесени с шума от телевизора в кухнята, но не успявам.
Най-накрая Рейчъл заговаря:
— Какво стана снощи, Лена?
Отварям очи и срещам погледа й.
— Мислиш ли, че ще ти кажа?
Тя поклаща бавно глава.
— Аз съм ти сестра.
— Сякаш това означава нещо за теб.
Тя се отдръпва леко, само сантиметър. После пита отново. Гласът й е твърд като кремък.
— Кажи кой беше. Кой те зарази?
— Това е най-важното, нали? — викам, обръщам се на другата страна, вторачвам се в стената и потръпвам от студ. — Ако си дошла да ме разпитваш, само си губиш времето. По-добре си тръгвай.
— Дойдох, защото се тревожа.
— За какво? За семейството? За репутацията си? — Продължавам да гледам упорито в стената, като вдигам лекото памучно одеяло чак до брадичката си. — Или се тревожиш да не си помислят, че си знаела? Да не ти лепнат етикета „симпатизант“?
— Не се заяждай — въздъхва тя. — Тревожа се за теб. За теб, Лена. Искам да си в безопасност. Искам да бъдеш
щастлива
.
Обръщам се и забивам поглед в нея, обзета от гняв, не, от нещо по-дълбоко, от омраза. Мразя я заради лъжите й. Мразя я заради преструвките, че лъже, че й пука за мен, че изобщо използва думата „загрижена“.
— Ти си лъжкиня — избухвам неволно. — Знаела си за мама.
Този път воалът пада. Тя се свива като ударена.
— За какво говориш?
— Знаела си, че не се е… не се е самоубила. Че са я отвели.
Читать дальше
Рейчъл ме гледа объркано.
— Нямам представа за какво говориш, Лена.
Рейчъл не знае. Радвам се, че поне за това греша. Не знае и никога не е знаела. Отдъхвам си, но ми става мъчно за нас.
— Рейчъл — започвам по-меко, — тя е била в Криптата. Била е затворена там през цялото време.
Рейчъл ме зяпва с отворена уста. После става рязко, изпъва панталоните си и почиства невидими прашинки от тях.
— Лена… ти падна на главата си. Удари се лошо. — Отново онзи тон, сякаш сама съм си го причинила. — Изтощена си и си объркана.
Не възразявам. Няма смисъл. Прекалено е късно за Рейчъл.






