ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Следващата ми мисъл е: „Това боли“, докато нещо се впива в ръцете ми.

После не помня.

Ето най-дълбоката ти тайна, която никой не знае

(коренът на корена, зародиш на зародиша,

небето на небето на едно дърво, наречено живот,

по-високо от копнежа на душата ти

от скривалището на ума).

Това е чудото, което държи звездите там отгоре.

Аз нося твоето сърце. Нося го в теб.

„Аз нося твоето сърце с мен“, стих от Едуард Естлин —

от Списъка с опасни думи и идеи за нуждите на средните училища, .

Събуждам се отново и чувам някой да повтаря името ми. С мъка идвам в съзнание, виждам рус ореол около нечия глава и за миг решавам, че съм умряла. Може би учените са сбъркали и раят не е само за излекувани.

Постепенно лицето на Хана изплува и аз разбирам, че все още съм жива.

— Будна ли си? — пита ме тя. — Чуваш ли ме, Лена? Простенвам и тя си отдъхва. После сяда на леглото до мен.

— Слава богу! — прошепва тихо. Изглежда изплашена. — Беше толкова тиха, че си помислих, че ти… че те…

Читать дальше

Замлъква насред изречението, тръсва глава и пита:

— Как се чувстваш?

— Гадно — казвам в отговор.

Хана потръпва и мята бърз поглед през рамо. Забелязвам една сянка в коридора зад вратата. Разбира се. Наблюдават ни. Или ни наблюдават, или са ми сложили двайсет и четири часова охрана. Най-вероятно и двете.

Хубавото е, че поне главата вече не ме боли толкова силно, за разлика от раменете. Все още замаяна от съня, се опитвам да сменя позицията си, когато си спомням Каръл, Рейчъл и найлоновото въже. Вдигам поглед и виждам, че ръцете ми са вдигнати над главата и вързани за таблата на леглото. Сега съм истински затворник. Гневът идва отново, смесва се с кръвта ми и плисва във вените. В същото време си спомням думите на Каръл, че процедурата ми е изместена за тази неделя, и паниката тръгва по петите ми.

Извъртам глава на една страна. Слънцето струи през тънките пластмасови капаци на прозорците и образува светли прашни линии из въздуха.

— Колко е часът? — Опитвам се да стана, но изохквам, когато кордата се впива в китките ми. — Кой ден сме?

— Шшшт. — Хана ме бута отново върху възглавниците. — Събота сме. Три следобед.

— Ти не знаеш. — Думите дращят гърлото ми. — Утре ще ме заведат в лабораториите. Изтеглиха процедурата…

— Знам — казва Хана и ме гледа настойчиво, сякаш се опитва да ми каже нещо. — Дойдох веднага, щом разбрах.

Макар и кратка, борбата ме изтощава и аз потъвам отново във възглавниците. Лявата ми ръка е изтръпнала от положението, в което е била цяла нощ, и вдървяването й се предава на цялото ми тяло, превръщайки вътрешностите ми в лед. Всичко е безнадеждно. Всичко. Изгубих Алекс завинаги.

— Откъде разбра? — питам отпаднало.

— Всички говорят за това. — Тя става, отива до чантата си и рови в нея.