Следващата ми мисъл е: „Това боли“, докато нещо се впива в ръцете ми.
После не помня.
Ето най-дълбоката ти тайна, която никой не знае
(коренът на корена, зародиш на зародиша,
небето на небето на едно дърво, наречено живот,
по-високо от копнежа на душата ти
от скривалището на ума).
Това е чудото, което държи звездите там отгоре.
Аз нося твоето сърце. Нося го в теб.
„Аз нося твоето сърце с мен“, стих от Едуард Естлин —
от Списъка с опасни думи и идеи за нуждите на средните училища, .
Събуждам се отново и чувам някой да повтаря името ми. С мъка идвам в съзнание, виждам рус ореол около нечия глава и за миг решавам, че съм умряла. Може би учените са сбъркали и раят не е само за излекувани.
Постепенно лицето на Хана изплува и аз разбирам, че все още съм жива.
— Будна ли си? — пита ме тя. — Чуваш ли ме, Лена? Простенвам и тя си отдъхва. После сяда на леглото до мен.
— Слава богу! — прошепва тихо. Изглежда изплашена. — Беше толкова тиха, че си помислих, че ти… че те…
Читать дальше
Замлъква насред изречението, тръсва глава и пита:
— Как се чувстваш?
— Гадно — казвам в отговор.
Хана потръпва и мята бърз поглед през рамо. Забелязвам една сянка в коридора зад вратата. Разбира се. Наблюдават ни. Или ни наблюдават, или са ми сложили двайсет и четири часова охрана. Най-вероятно и двете.
Хубавото е, че поне главата вече не ме боли толкова силно, за разлика от раменете. Все още замаяна от съня, се опитвам да сменя позицията си, когато си спомням Каръл, Рейчъл и найлоновото въже. Вдигам поглед и виждам, че ръцете ми са вдигнати над главата и вързани за таблата на леглото. Сега съм истински затворник. Гневът идва отново, смесва се с кръвта ми и плисва във вените. В същото време си спомням думите на Каръл, че процедурата ми е изместена за тази неделя, и паниката тръгва по петите ми.
Извъртам глава на една страна. Слънцето струи през тънките пластмасови капаци на прозорците и образува светли прашни линии из въздуха.
— Колко е часът? — Опитвам се да стана, но изохквам, когато кордата се впива в китките ми. — Кой ден сме?
— Шшшт. — Хана ме бута отново върху възглавниците. — Събота сме. Три следобед.
— Ти не знаеш. — Думите дращят гърлото ми. — Утре ще ме заведат в лабораториите. Изтеглиха процедурата…
— Знам — казва Хана и ме гледа настойчиво, сякаш се опитва да ми каже нещо. — Дойдох веднага, щом разбрах.
Макар и кратка, борбата ме изтощава и аз потъвам отново във възглавниците. Лявата ми ръка е изтръпнала от положението, в което е била цяла нощ, и вдървяването й се предава на цялото ми тяло, превръщайки вътрешностите ми в лед. Всичко е безнадеждно. Всичко. Изгубих Алекс завинаги.
— Откъде разбра? — питам отпаднало.
— Всички говорят за това. — Тя става, отива до чантата си и рови в нея.






