ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Вади бутилка с вода, връща се при мен и коленичи до леглото ми, така че сега очите ни са на едно ниво. — Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

Налага се да държи бутилката до устните ми, сякаш съм бебе. Малко е неловко, но вече съм претръпнала.

Водата гаси част от пожара в гърдите ми и ми става малко по-добре.

— Хората знаят ли… разбраха ли… — Облизвам устни и поглеждам над рамото на Хана. Сянката е там, помръдва леко и аз хващам раирана престилка. Снишавам глас. — Говорят ли кой…

Хана нарочно повишава глас:

— Не се инати, Лена. Рано или късно ще открият кой те зарази. Най-добре си кажи сама кой ти причини това.

Очевидно речта на Хана е предназначена за Каръл. Докато говори, ми намига, после върти глава в знак на отрицание. Алекс е жив. Може би не всичко е загубено.

Казвам на Хана само с устни: „Алекс“, и вирвам брадичка към нея с надеждата да ме разбере, че искам да го намери и да му каже какво става.

Очите й блесват за миг, но усмивката на устните й бързо умира.

Изтръпвам. Подозирам, че ще ми съобщи лоша новина.

Тя продължава своята реч, високо и ясно:

— Твоето не е просто инат, Лена, това си е чист егоизъм. Ако им кажеш, може би ще разберат, че аз нямам нищо общо с това. Нямам намерение да бъда следена денонощно.

Сърцето ми замира. Разбира се, че ще сложат опашка след Хана. Сигурно подозират, че е замесена, най-малкото, че знае нещо.

Може наистина да е егоистично, но в момента не мога да й съчувствам. Отчаянието ми е по-силно.

Тя не би могла да се свърже с Алекс, без да заведе цялата полиция на Портланд при него. И ако се разбере, че се е правил на излекуван и е помагал на съпротивата… съмнявам се, че изобщо ще си правят труда да организират съдебен процес. Ще минат директно към екзекуцията.

Хана вижда изписаното на лицето ми отчаяние.

— Съжалявам, Лена — казва, този път шепнешком. — Знаеш, че ако можех, щях да ти помогна.

— Да, но не можеш. — Но веднага съжалявам за думите си. Хана изглежда ужасно, точно както се чувствам аз. Очите й са подпухнали, носът й е червен, изглежда е плакала скоро, целият й вид говори, че наистина е дотичала веднага, щом е разбрала. Виждам, че е с маратонки, плисирана пола и двойно по-голяма тениска, с каквито обикновено спи. Явно е облякла първото, попаднало пред погледа й.

— Съжалявам — казвам по-меко. — Знаеш, че не искам да те обидя.

— Няма нищо.

Тя става и започва да крачи из стаята, както прави винаги, когато мисли. За секунда, не, за една част от нея, ми се иска изобщо да не бях срещала Алекс. Да върна времето в началото на лятото, когато всичко беше толкова просто и ясно; или да го върна още по-назад, до предишната есен, когато с Хана бягахме около статуята на Губернатора, учехме за изпити на пода в стаята й и дните тичаха напред към деня на процедурата ми като подредени плочки на домино.