Вади бутилка с вода, връща се при мен и коленичи до леглото ми, така че сега очите ни са на едно ниво. — Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.
Налага се да държи бутилката до устните ми, сякаш съм бебе. Малко е неловко, но вече съм претръпнала.
Водата гаси част от пожара в гърдите ми и ми става малко по-добре.
— Хората знаят ли… разбраха ли… — Облизвам устни и поглеждам над рамото на Хана. Сянката е там, помръдва леко и аз хващам раирана престилка. Снишавам глас. — Говорят ли кой…
Хана нарочно повишава глас:
— Не се инати, Лена. Рано или късно ще открият кой те зарази. Най-добре си кажи сама кой ти причини това.
Очевидно речта на Хана е предназначена за Каръл. Докато говори, ми намига, после върти глава в знак на отрицание. Алекс е жив. Може би не всичко е загубено.
Казвам на Хана само с устни: „Алекс“, и вирвам брадичка към нея с надеждата да ме разбере, че искам да го намери и да му каже какво става.
Очите й блесват за миг, но усмивката на устните й бързо умира.
Изтръпвам. Подозирам, че ще ми съобщи лоша новина.
Тя продължава своята реч, високо и ясно:
— Твоето не е просто инат, Лена, това си е чист егоизъм. Ако им кажеш, може би ще разберат, че аз нямам нищо общо с това. Нямам намерение да бъда следена денонощно.
Сърцето ми замира. Разбира се, че ще сложат опашка след Хана. Сигурно подозират, че е замесена, най-малкото, че знае нещо.
Може наистина да е егоистично, но в момента не мога да й съчувствам. Отчаянието ми е по-силно.
Тя не би могла да се свърже с Алекс, без да заведе цялата полиция на Портланд при него. И ако се разбере, че се е правил на излекуван и е помагал на съпротивата… съмнявам се, че изобщо ще си правят труда да организират съдебен процес. Ще минат директно към екзекуцията.
Хана вижда изписаното на лицето ми отчаяние.
— Съжалявам, Лена — казва, този път шепнешком. — Знаеш, че ако можех, щях да ти помогна.
— Да, но не можеш. — Но веднага съжалявам за думите си. Хана изглежда ужасно, точно както се чувствам аз. Очите й са подпухнали, носът й е червен, изглежда е плакала скоро, целият й вид говори, че наистина е дотичала веднага, щом е разбрала. Виждам, че е с маратонки, плисирана пола и двойно по-голяма тениска, с каквито обикновено спи. Явно е облякла първото, попаднало пред погледа й.
— Съжалявам — казвам по-меко. — Знаеш, че не искам да те обидя.
— Няма нищо.
Тя става и започва да крачи из стаята, както прави винаги, когато мисли. За секунда, не, за една част от нея, ми се иска изобщо да не бях срещала Алекс. Да върна времето в началото на лятото, когато всичко беше толкова просто и ясно; или да го върна още по-назад, до предишната есен, когато с Хана бягахме около статуята на Губернатора, учехме за изпити на пода в стаята й и дните тичаха напред към деня на процедурата ми като подредени плочки на домино.






