ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Навън е сиво, слънцето едва докосва стените на стаята, в която спя с двете деца на братовчедка ми Марша, и сенките по тях са още плахи и бледи. Грейс, по-малката ми племенница, вече е станала, седи на леглото си напълно облечена и ме гледа. В ръката й има необелен портокал и тя се опитва да забие малките си зъбки в него като в ябълка. Веднага ми се повдига и бързам да затворя отново очи, за да спра спомена за онази рокля от дебел бодлив плат, която ме накараха да облека за погребението на мама; да не слушам, за кой ли път, в главата си онзи кошер от приглушени гласове и да не виждам голямата груба ръка, която ми подава портокал след портокал, за да дъвча нещо и да си кротувам. Помня, че изядох цели четири портокала, парче по парче, а когато в скута ми остана само купчина обелки, започнах да смуча и тях, горчивият им вкус ми помагаше да държа сълзите далеч от очите си.

Отварям очи и Грейс веднага ми подава портокала.

— Не искам, Грейси. — Отмятам завивките и ставам. Стомахът ми се стяга като юмрук. — И нали знаеш, че не бива да ядеш обелките?

Тя примигва към мен с големите си очи, но не отговаря. Въздъхвам и сядам до нея.

— Гледай сега.

Взимам портокала и й показвам как да го обели с нокти, пускам една по една ярко оранжевите спирали в скута й и през цялото време дишам през устата. Тя ме наблюдава мълчаливо. Когато приключвам, хваща внимателно обеления портокал с две ръце и го гледа втренчено, сякаш не е плод, а стъклена топка и я е страх да не я счупи.

Прегръщам я и я подканям:

— Давай, изяж го.

Тя продължава да се взира в него. Въздъхвам, започвам да отделям парченцата едно по едно и казвам възможно най-мило:

— Знаеш ли, другите ще бъдат много щастливи, ако поне веднъж им кажеш нещо.

Тя не отговаря. Не че очаквам отговор. През всичките шест години и три месеца от живота й никой не е чул и една думичка от нея, дори и леля Каръл не успява да я накара да каже дори сричка. Леля мисли, че нещо не е наред с мозъка й, но изследванията не откриха нищо. „Няма е като камък“, промълви примирено онзи ден тя, докато гледаше как Грейс върти в ръцете си ярко оцветеното кубче отново и отново, сякаш е вълшебно и всеки момент може да се превърне в нещо друго.

Ставам и отивам до прозореца, отдръпвайки се от Грейс, от големите й втренчени очи и тънките бързи пръсти. Жал ми е за нея, не мога да я гледам така.

Марша, майката на Грейс, почина преди няколко години. Все говореше, че не иска деца. Това е един от неприятните странични ефекти на процедурата; излекувани завинаги от

amor deliria nervosa

, някои хора намират родителските задължения за досадни.