Освен това, един подходящ избор означава, че шушуканията зад гърбовете ни може би най-после ще престанат, че ще се свърши с онези презрителни погледи и подмятания, които вече четири години ни следват, където и да отидем, като шумолящи на вятъра листа: „Симпатизант, симпатизант, симпатизант“.
Читать дальше
Но тази дума е далеч по-търпима от другата, която ме преследваше след смъртта на мама, гънеше се след мен като съскаща змия и оставяше отровна следа: „самоубийство“. Срамна дума, която хората произнасят шепнешком, заеквайки и кашляйки; дума, която се казва зад покрити с ръце устни или се мълви зад плътно затворени врати. Само в сънищата си съм я чувала извикана с цяло гърло.
Поемам дълбоко въздух, навеждам се и измъквам пластмасовия кош изпод леглото, за да не види леля, че треперя цялата.
— Днес ли се омъжва Лена? — обръща се Джени към Каръл. Както винаги, гласът й ми напомня за монотонно жужене на пчели в топъл ден.
— Не ставай глупава — отвръща леля. Но не е ядосана. — Знаеш, че не може да се омъжи, докато не я излекуват.
Взимам хавлията от коша, ставам и я притискам до гърдите си. От тази дума — омъжване — ми пресъхва устата. Всички трябва да се омъжат веднага след като приключат с образованието си. Такива са правилата.
„Бракът е Ред и Стабилност, белег за здраво общество“. (Виж книгата „Ш-ш-т“, „Основи на обществото“, стр. 114.) Но мисълта за него кара сърцето ми да се блъска лудешки в гърдите ми, като молец под стъклен похлупак. Никога не съм докосвала момче и това е нормално — физическият контакт с неизлекуван от другия пол е забранен. Да си призная, никога дори не съм говорила с момче за повече от пет минути, ако не броим братовчедите, чичо Уилям и Андрю Маркъс, който помага на чичо в магазина му, „Стоп ен’ сейв“. Андрю непрекъснато вади сополи от носа си и ги маже по консервните кутии със зеленчуци.
И ако не взема изпитите си — моля те, Господи, много те моля, нека да ги взема! — ще ме омъжат веднага след оздравителната процедура, а тя е след по-малко от три месеца. А след сватбата идва и първата брачна нощ, само от мисълта за нея ми настръхват косите.
Миризмата на портокали все още е твърде силна и стомахът ми отново се преобръща. Заравям лице в хавлията и вдишвам, надявайки се да ми размине.
Отдолу се чува тракане на чинии. Леля въздиша и поглежда часовника си.
— Тръгваме след по-малко от час — казва тя. — Хайде, размърдай се.
Боже, помогни краката ни да стъпят здраво на земята
и очите ни да виждат пътя.
Помогни на падналите ангели, които искаха да полетят,
но слънцето изпепели крилете им
и паднаха в морето те.
Боже, помогни краката ми да стъпят здраво на земята
и очите ми да виждат пътя,
3а да не падна като тях.






