ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Колата зад нея маневрира бавно: напред-назад, напред-назад, докато обърне посоката на тясната улица.

Колата на Хана е лъскава и черна като пантера. Возила съм се в нея само няколко пъти, но винаги съм се чувствала като принцеса. Почти никой в града не ползва кола, дори и тези, които имат, не ги карат. Бензинът е с купони и е изключително скъп. Повечето хора от средната класа си държат колите пред къщите като студени и ненужни статуи с чисто нови гуми.

— Здравей, Каръл — казва задъхано Хана и ни настига.

От наполовина отворената й чанта се подава списание и тя спира, за да го извади. Оказва се, че е новият брой на едно от държавните издания — „Дом и семейство“. Вдигам вежди, а тя ми отговаря с гримаса.

— Мама ми го натика в чантата. Каза да го чета, докато чакам да ми дойде редът. Според нея, това щяло да направи добро впечатление — обяснява тя, после слага пръсти на гърлото си и имитира повръщане.

Читать дальше

— Хана — прошепва ядосано леля. Тревогата в гласа й кара сърцето ми да се свие. Каръл никога не избухва, дори и за миг, но сега явно се тревожи. Върти глава във всички посоки, очаквайки да види криещи се из слънчевата улица регулатори или оценители.

— Спокойно. Не ни шпионират — казва Хана, обръща се с гръб към леля и добавя само с устни: „Не още“. После се ухилва.

Двете опашки пред нас стават все по-дълги, стигат чак до улицата и не намаляват дори и след като остъклените врати на лабораториите се отварят, няколко медицински сестри се явяват с бележници в ръка и започват да викат хората един по един. Леля докосва лакътя ми, бърза като птичка.

— Иди на опашката — казва тя. Гласът й отново си е нормален. Ще ми се да мога да взема част от спокойствието й. — И… Лена?

— Да? — изведнъж ми става зле. Лабораториите ми изглеждат много далечни и толкова бели, че ме заболяват очите, тротоарът пред мен трепти от горещината. Думите „най-важният ден в живота ти“ се въртят непрестанно в главата ми. Слънцето ми прилича на гигантско огнено кълбо.

— Успех! — казва леля и ми дава една от нейните милисекундни усмивки.

— Благодаря. — Иска ми се да каже още нещо, нещо от рода на „Сигурна съм, че ще се представиш добре“, или „Искам да се успокоиш“, но тя просто си стои там и примигва, лицето й е като камък, непроницаемо, както винаги.

— Не се безпокойте, госпожо Тидъл — смигва ми Хана. — Давам ви дума, че няма да позволя да се провали напълно.

Изведнъж цялото напрежение ме напуска. Хана е толкова спокойна, толкова безгрижна и нормална!

Тръгваме заедно към лабораториите. Хана е почти метър и осемдесет и когато вървя до нея, трябва да подтичвам, за да не изостана, и в крайна сметка започвам да се чувствам като пате, което плува с всички сили, за да не изостане от майка си. Но днес това не ме дразни. Радвам се, че Хана е с мен.