Единственото нещо, което със сигурност може да се каже за мен, е, че съм ниска.
— Ако те питат, не дай си боже, за братовчедите ти, трябва да кажеш, че не ги познаваш добре…
— Ъхъ.
Слушам я само наполовина. Времето е прекалено топло за юни и потта вече се стича по гърба и под мишниците ми, въпреки че тази сутрин изпръсках целия дезодорант по себе си. Вдясно от нас е Каско Бей, ограден от остров Пийкс и остров Грейт Даймънд, където са наблюдателните кули. Зад тях е откритият океан, а зад него — всички рушащи се държави и градове, загиващи от болестта.
— Лена? Слушаш ли ме изобщо?
Каръл ме хваща за ръката и ме завърта към себе си.
— Синьо — повтарям като папагал. — Синьото е любимият ми цвят. Или зеленият.
Черният е прекалено мрачен, червеният ще ги накара да застанат нащрек, розовият е незрял, оранжевият — странен.
— А какво обичаш да правиш през свободното си време?
Внимателно измъквам ръката си от нейната.
— Този въпрос вече го минахме.
— Много е важно, Лена. Това е може би най-важният ден в живота ти.
Въздъхвам. Вратите към държавните лаборатории се люлеят лекичко пред мен на механизираните си панти. Вече се е оформила двойна опашка: едната е от момичета, а пред другия вход, на петнайсет метра встрани, е тази на момчетата. Присвивам очи на слънцето и се опитвам да открия познати, но океанът ме заслепява, пред очите ми започват да плуват черни петна и всичко се замъглява.
— Лена? — подканва ме леля.
Поемам дълбоко въздух и започвам да сипя сладки приказки, репетирани милион пъти:
— Харесва ми да работя в училищния вестник. Интересувам се от фотография, защото харесвам как камерата улавя и съхранява един-едничък миг от времето. Обичам да се разхождам из града с приятелки, ходя на концертите в Диъринг Оук Парк. Обичам бягането и две години бях втори капитан на отбора по бягане на дълги разстояния. Победител съм в тази дисциплина за училището. Често гледам по-малките деца в семейството, защото много обичам деца.
— Защо гримасничиш?
— Защото обичам деца — повтарям аз и лепвам върху устните си една сладка усмивка.
Истината е, че като изключим Грейси, не ги обичам много. Те са глупави и шумни, непрекъснато ти пипат нещата, лигавят се и се подмокрят. Но аз знам, че един ден трябва да имам свои деца.
— Така е по-добре — отбелязва леля. — Продължавай.
Завършвам с: „Любимите ми предмети са математика и история“, и тя кима доволно.
— Лена! — вика някой.
Обръщам се и виждам Хана да излиза от колата на родителите си, русите къдрици подскачат около лицето й, деколтето на туниката й се е смъкнало от едното рамо. Всички момичета и момчета от опашката се обръщат да я огледат. Хана винаги привлича погледите върху себе си.
— Лена, чакай! — вика тя отново и продължава да размахва ръка.






