ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Единственото нещо, което със сигурност може да се каже за мен, е, че съм ниска.

— Ако те питат, не дай си боже, за братовчедите ти, трябва да кажеш, че не ги познаваш добре…

— Ъхъ.

Слушам я само наполовина. Времето е прекалено топло за юни и потта вече се стича по гърба и под мишниците ми, въпреки че тази сутрин изпръсках целия дезодорант по себе си. Вдясно от нас е Каско Бей, ограден от остров Пийкс и остров Грейт Даймънд, където са наблюдателните кули. Зад тях е откритият океан, а зад него — всички рушащи се държави и градове, загиващи от болестта.

— Лена? Слушаш ли ме изобщо?

Каръл ме хваща за ръката и ме завърта към себе си.

— Синьо — повтарям като папагал. — Синьото е любимият ми цвят. Или зеленият.

Черният е прекалено мрачен, червеният ще ги накара да застанат нащрек, розовият е незрял, оранжевият — странен.

— А какво обичаш да правиш през свободното си време?

Внимателно измъквам ръката си от нейната.

— Този въпрос вече го минахме.

— Много е важно, Лена. Това е може би най-важният ден в живота ти.

Въздъхвам. Вратите към държавните лаборатории се люлеят лекичко пред мен на механизираните си панти. Вече се е оформила двойна опашка: едната е от момичета, а пред другия вход, на петнайсет метра встрани, е тази на момчетата. Присвивам очи на слънцето и се опитвам да открия познати, но океанът ме заслепява, пред очите ми започват да плуват черни петна и всичко се замъглява.

— Лена? — подканва ме леля.

Поемам дълбоко въздух и започвам да сипя сладки приказки, репетирани милион пъти:

— Харесва ми да работя в училищния вестник. Интересувам се от фотография, защото харесвам как камерата улавя и съхранява един-едничък миг от времето. Обичам да се разхождам из града с приятелки, ходя на концертите в Диъринг Оук Парк. Обичам бягането и две години бях втори капитан на отбора по бягане на дълги разстояния. Победител съм в тази дисциплина за училището. Често гледам по-малките деца в семейството, защото много обичам деца.

— Защо гримасничиш?

— Защото обичам деца — повтарям аз и лепвам върху устните си една сладка усмивка.

Истината е, че като изключим Грейси, не ги обичам много. Те са глупави и шумни, непрекъснато ти пипат нещата, лигавят се и се подмокрят. Но аз знам, че един ден трябва да имам свои деца.

— Така е по-добре — отбелязва леля. — Продължавай.

Завършвам с: „Любимите ми предмети са математика и история“, и тя кима доволно.

— Лена! — вика някой.

Обръщам се и виждам Хана да излиза от колата на родителите си, русите къдрици подскачат около лицето й, деколтето на туниката й се е смъкнало от едното рамо. Всички момичета и момчета от опашката се обръщат да я огледат. Хана винаги привлича погледите върху себе си.

— Лена, чакай! — вика тя отново и продължава да размахва ръка.